Джефф Вандермеер - Анихилация

Интервютата бяха сравнително кратки, като и осемте участници в експедицията разказваха една и съща история: не преживели никакви необичайни феномени в Зона X, не засекли никакви необичайни измервания, не претърпели никакви необичайни вътрешни конфликти. Но след известно време всеки от тях изпитал силно желание да се прибере у дома и предприел действия за това. Никой не можеше да обясни как е преминал обратно границата, нито защо си е отишъл направо у дома, вместо първо да се яви пред висшестоящите. Един по един те просто зарязали експедицията и дневниците си и се понесли към дома. Някак си.

По време на интервютата лицата им бяха дружелюбни, а погледите — прями. Ако думите им звучаха някак равно, то това беше в тон с общото спокойствие, с почти сънното им поведение, с което всички се бяха завърнали, дори дребният жилав мъж, който е бил военният експерт на експедицията и имаше жизнерадостен, енергичен характер. По отношение на емоциите не можех да ги различа един от друг. Имах чувството, че сега всички те гледат света през някакъв воал и говорят с интервюиращите от голяма дистанция във времето и пространството.

Що се отнася до документите, те се оказаха скици на местности в Зона X или кратки описания. Имаше също рисунки на животни или карикатури на членове на експедицията. В един или друг момент всички бяха рисували фара или писали за него. Да се търси скритият смисъл в тези документи, беше все едно да се търси скритият смисъл в естествения свят около нас. Ако имаше такъв, той можеше да бъде активиран само от погледа на гледащия.

По онова време търсех забрава; взирах се в онези празни, анонимни лица, за да намеря дори болезнено познат, безобиден изход. Смърт, при която нямаше да бъда мъртва.

Сутринта се събудих с изострени сетива и дори грапавата кафява кора на боровете и обичайният бръснещ полет на кълвачите ми изглеждаха като малки откровения. Остатъчната умора от петдневният поход до базовия лагер беше изчезнала. Дали това беше страничен ефект от спорите или просто резултат от хубавото наспиване? Чувствах се толкова бодра, че не ме интересуваше.

Блаженият ми унес обаче беше прогонен от катастрофални новини. Антропологът си беше отишла, а личните вещи от палатката й — изчезнали. Още по-лошото от моя гледна точка беше, че психологът изглеждаше потресена, сякаш не беше спала. Стоеше с присвити очи и раздухана от вятъра коса. Забелязах засъхнала пръст отстрани на обувките й. Щадеше десния си крак, като че ли го беше ударила.

— Къде е антропологът? — попита геодезистът, докато аз стоях отзад и се опитвах да проумея ситуацията.

„Какво си направила с антрополога?“, бих попитала аз, но знаех, че няма да бъде справедливо. Психологът си беше същата, както преди; фактът, че знаех тайните на фокусите й, не я превръщаше непременно в заплаха.

Психологът направи странно изявление на фона на нарастващата ни паника:

— Снощи разговарях с нея. Това, което е видяла в онази… конструкция, я беше разтревожило дотолкова, че не искаше да продължи участието си в експедицията.

— Върнала се е у дома. Взела е частичен доклад със себе си, така че висшестоящите ще знаят как напредваме.

Навикът й да пуска тънки усмивки в най-неподходящия момент предизвикваше в мен желание да й ударя шамар.

— Но е оставила екипировката… и оръжието си — обади се геодезистът.

— Взела е само това, от което е имала нужда, така че да остане повече за нас, включително резервен пистолет.

— Смяташ ли, че ще ни трябва резервен пистолет? — попитах я аз.

Наистина ми беше любопитно. В определен смисъл намирах психолога за също толкова интересна загадка, колкото и кулата. Мотивацията й, съображенията й. Защо не използва хипноза сега? Може би някои неща не могат да се внушат или хипнозата губеше сила при повторение, или тя нямаше сила за това след събитията от предната вечер.

— Смятам, че не знаем какво ще ни трябва — отвърна тя. — Но определено нямахме нужда от антрополога, щом не беше в състояние да върши работата си.

Двете с геодезиста я изгледахме. Ръцете на геодезиста бяха скръстени. Бяхме обучени да наблюдаваме внимателно колегите си за признаци на внезапен психичен стрес или дисфункция. Вероятно и тя мислеше същото като мен: сега имахме избор. Можеше да приемем обяснението на психолога за изчезването на антрополога или да го отхвърлим. Ако го отхвърлехме, значи казвахме, че ни лъже, и следователно отхвърляхме и нейния авторитет в критичен момент. А ако се опитахме да проследим пътя към дома с надеждата да настигнем антрополога, за да потвърди версията на психолога… щяхме ли да имаме волята отново да се върнем в базовия лагер?