Джефф Вандермеер - Приемане

Дали трябваше да каже: „Спри!“? Дали трябваше да се помоли за хората, които никога не бе срещала, но живееха в съзнанието й, защото биологът ги познаваше? Трябваше ли някак да помисли, че това, което ще последва, може да унищожи планетата или да я спаси? Докато то я познаеше, Призрачната птица беше уверена, че нещо ще оцелее, че тя ще оцелее.

Какво можеше да направи? Нищо. Нито пък имаше желание. Да не направиш избор, също е избор. Тя пусна кълбото и го остави да увисне във въздуха.

Усети, че Грейс е на стълбите зад тях, усети, че иска да ги нарани, но нямаше значение. Грейс не беше виновна. Грейс не можеше да разбере какво вижда; тя виждаше друго — нещо от фара или от острова, или от живота си преди.

Грейс простреля Призрачната птица в гърба. Куршумът излезе през гърдите и се заби в стената. Ореолът на Пълзящия се завъртя още по-бясно. Призрачната птица се обърна и изкрещя с цялата сила на сиянието. Защото тя не бе ранена, не бе почувствала нищо, не искаше и Грейс да пострада.

Грейс замръзна в полумрака с вдигната пушка, а в очите й се четеше осъзнаването, че това е безсмислено, че винаги е било безсмислено, че не може да тръгне назад, че не може да има завръщане.

— Върви си, Грейс — каза Призрачната птица и Грейс изчезна нагоре по стълбите, сякаш никога не бе слизала долу.

Тогава Призрачната птица разбра, макар и твърде късно, че Контрол вече не е там. Или се беше качил горе, или се беше промъкнал покрай нея, устремен към ослепителната бяла светлина далече долу.

Връщаш се към това, което познаваш или си мислиш, че познаваш: фарът и Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, изпълнена с нови сили от откритието, свързващо БССИ и Джак Севърънс. Внимателно прехвърляш всички папки по три-четири пъти, налагаш си още веднъж да прегледаш историята на фара и разрушения му побратим на острова.

В някои мигове виждаш лицето на Хенри — далечен блед кръг, който постепенно се приближава, докато си в състояние да опишеш всяка противна подробност. Не знаеш какво иска да каже; знаеш само, че не можеш да го отпъдиш просто така. Гризе те като неотворено писмо, което всички уверено предсказват, че ще съдържа нещо съвсем банално.

Като дете не им обръщаше внимание, защото ти бяха антипатични. Не си търсила начин да ги запечаташ в паметта си, да уловиш детайлите; опитваше се по-скоро да ги прогониш, да ги редактираш, да ги накараш да се махнат. Тази досада, това присъствие, което видимо караше Сол да се чувства некомфортно, даже неспокойно. Но какво в тях го караше да се чувства така?

В списъка с членове на БССИ нямаше никой, който да прилича на Хенри или Сюзан, същото важеше и за случайните снимки с неидентифицирани членове. При предишните проучвания бяха проследени имената и адресите на всички, изпращани някога на забравения бряг, след което бяха проведени обширни интервюта. Отговорите бяха неизменно едни и същи: БССИ беше провеждала стандартни изследвания, обичайната смесица от научни и свръхестествени подходи. Всеки, който знаеше нещо повече, беше или останал там, или изчезнал много преди преминаването на първата експедиция през коридора към Зона X.

Още по-лошото бе, че нямаше никакви други следи от Севърънс, Джак или Джаки, като последната също изчезна от погледа й, сякаш нещо ново беше привлякло вниманието й или е разбрала, че искаш да я питаш нещо; с всеки телефонен разговор все повече се отдалечава и избледнява, погълната от Централата. Удвояваш усилията си да напипаш влиянието й в документите, но ако ти се струва, че Лаури те преследва като призрак, то Севърънс е от онези духове, които са прекалено умни, за да се материализират.

Отново гледаш филма от първата експедиция, отново се взираш във фона, в нещата извън фокус, във фара. В трепкащите сцени наблюдаваш еволюцията и деволюцията на фара от началото до последната снимка, правена от експедиция.

Докато един ден Грейс не те дръпва настрани и не казва:

— Стига толкова. Трябва да ръководиш тази агенция. И други могат да преглеждат документите.

— Кои други? За кого говориш? — сопваш се ти и веднага се разкайваш за това.

Само че „други“ няма, а времето изтича. Трябва да помниш, че на някакво ниво цялата „Съдърн Рийч“ се е превърнала в измама, и ако забравиш, че не си част от решението, ставаш част от проблема.

— Може би ти трябва малко почивка — казва Грейс. — Да погледнеш нещата отстрани.

— Няма да вземеш мястото ми.