Джефф Вандермеер - Приемане

Изваждаш снимка на мобилния телефон, смушкваш го с нея, принуждаваш го да я вземе. Лаури пребледнява, опитва се да ти я върне, но ти няма да му позволиш. Той държи в едната си ръка снимката, в другата — камъка, предназначен за видрата. Пуска камъка, но не поглежда пак към снимката.

— Лаури, мисля, че излъга за този телефон. Мисля, че това е твоят телефон. От първата експедиция.

Докато изричаш думите, усещаш, че може би стигаш твърде далеч, но след малко ще стигнеш още по-далеч.

— Не знаеш.

— Вече има дълга история.

— Не.

Рязко. Окончателно. Плътно затворено. Автопроклятие. Без възражения. Без ярост. Без сянка от обичайния драматизъм на Лаури. „Не.“ Без никаква възможност да вмъкнеш поне лъч светлина между буквите, така че ще се наложи сама да опиташ, като прекосиш границата.

— За тях ли работиш? Това ли е проблемът?

Нарочно употребяваш това неясно „тях“.

— За „тях“? — Изгарящ смях. — Защо, има ли проблем с телефона?

Още не признава.

— Ти и Зона X имате недовършена работа ли? Има ли нещо, което не си ни казал за първата експедиция?

— Нищо, което да ти помогне.

Вече жлъчно. Към теб, заради засадата или към някой друг?

— Лаури, ако не ми кажеш дали това е твоят телефон, ще отида в Централата и ще им разкажа всичко за БССИ, за миналото си и за начина, по който ти го скри. Ще те съсипя завинаги.

— И себе си също.

— С мен все едно е свършено и ти го знаеш.

Лаури те поглежда и в очите му се четат равни части агресия и тайна болка, изплувала на повърхността.

— Сега схващам, Глория. Поела си на самоубийствена мисия и искаш просто всичко да излезе наяве, дори да не е толкова важно. Е, трябва да знаеш, че ако споделиш с някого, ще…

— Ти си повреден файл с данни — казваш. — Ако приложим собствените ти техники върху теб, Лаури, какво ще намерим в мозъка ти? Какво се е свило там?

— Как, по дяволите, смееш!

Той трепери от гняв, но не помръдва, не отстъпва и на сантиметър. Това не е отричане, макар че вероятно би трябвало да бъде. Чувство на вина? А Лаури вярва ли изобщо в него?

Притискаш го, макар вече да не си сигурна, че това, което казваш, е вярно:

— Комуникира ли с тях по време на първата експедиция? Със Зона X?

— Не бих го нарекъл комуникация. Всичко е в документите, които вече познаваш.

— Какво видя? Как го видя?

Бяхме ли обречени, след като се върна, или още преди това?

— Никога няма да има велика единна теория, Глория. Никога няма да я открием. Не и докато сме живи, не и докато не е станало твърде късно. — Лаури се опитва да обърка нещата, да се измъкне от светлината на прожектора. — Знаеш, че точно сега други, не толкова тайни организации търсят вода на луните на Юпитер. Там някъде може да се крие море. Може да има живот точно под носа ни. Но всъщност винаги го е имало, просто сме твърде слепи, за да го видим. Тези тъпи въпроси… те нямат значение.

— Джим, това е доказателство за контакт. Намирането на точно този мобилен телефон в Зона X.

Той говори за разпознаване, за разбиране от някакъв тип.

— Не — случайно е. Случайно. Случайно.

— То иска да говори с теб, Джим. Зона X иска да говори с теб. Иска да те пита нещо, нали?

Не знаеш дали е вярно, но си сигурна, че можеш да го накараш да се изпусне от страх.

Имаш чувството, че между двама ви с Лаури има някакво забавяне на времето, пропаст или разстояние, много, много широко разстояние. В очите му блести нещо древно и се взира в теб.

— Няма да се върна — казва той.

— Това не е отговор.

— Да, моят телефон е. Моят шибан телефон.

Дали виждаш Лаури такъв, какъвто е бил веднага след връщането си от първата експедиция? Колко дълго може човек да се придържа към даден модел или процес, въпреки че е фундаментално увреден? „Мисля, че това е санаториум за душевноболни — казва Уитби. — Но това важи и за останалата част от света.“

— Не се ли уморяваш с времето? — питаш ти. — Вечно да се движиш напред, но никога да не стигаш до края? Никога да не можеш да кажеш истината на някого?

— Знаеш ли, Глория, ти никога няма да разбереш какво беше тогава, първия път — да преминеш през вратата в границата, да се върнеш обратно. Дори и хиляда пъти да прекосиш границата. Ние бяхме пожертвани и изгубени. Преминавахме през врата от призраци към място, обитавано от призраци. А после ни казаха да се оправяме. До края на живота си.

— Ами ако Зона X дойде да те потърси?

Погледът на Лаури още е някак далечен, сякаш не е там, не стои пред теб, но той е свършил, стигнал е до края и се отдалечава, без дори да те погледне.