Джефф Вандермеер - Приемане

Повече никога няма да го видиш и това временно облекчение влива жизнени сокове в крачката ти; слънцето се връща и видрата се връща, а ти сядаш на брега и я гледаш как лудува и играе, и се надяваш тези няколко минути никога да не свършват.

… ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите събрани в мрака… През нощта чух: сова, козодой, няколко лисици. Благословия. Облекчение.

Прожекторът на фара беше тъмен. Беше тъмен и нещо се опитваше да се излее от Сол или да премине през него на път за някъде другаде. Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието повече отколкото човек може да понесе но независимо дали ще изгние под земята или върху зелените поля или в морето или в самия въздух всичко ще бъде разкрито блажено в познанието за душащия плод.

Още беше в шок от бара и вярваше, че ако се върне, ще докаже, че това е било будно видение или даже отвратителна шега. Ударите на кървавите пръсти на Стария Джим по клавишите на пианото. Изражението на Сейди, сякаш е погубена, предадена от собствените си думи. Брад, неподвижно впил поглед в стената, сякаш някой го е вкаменил на място. Слава богу, че Труди вече си беше тръгнала. Какво щеше да разказва на Глория, когато отново се видят? А какво ще разкаже на Чарли?

Паркира, стигна криво-ляво до фара, отключи вратата, тресна я след себе си и остана запъхтян в преддверието. Искаше да се обади в полицията, да им каже да отидат в бара, да проверят как е Стария Джим и останалите. Искаше да се обади в полицията, а после да се опита да намери Чарли в морето и да се обади на всички останали, за които се сети. Защото тук явно ставаше нещо ужасно, нещо повече от неговото заболяване.

Никой обаче не вдигаше. Никой не отговаряше. Телефонът беше мъртъв. Можеше да изтича, но къде? Светлината беше угаснала. Светлината беше угаснала.

Въоръжен със сигнален пистолет, Сол се запрепъва нагоре по стълбите, като с една ръка се подпираше на стената. Тресчицата е била ухапване от насекомо. Или първоначален сондаж за нещо. Или натрапник. Или нямаше нищо общо с всичко това. В този момент той се подхлъзна и едва не падна. Имаше особена влага на стъпалата и нещо размазано по стената, което остана по ръката му и той я изтри в джинсите си. Леката бригада. Бяха му дали експериментален опиат или го бяха облъчили с апаратурата си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Близо до върха свистеше отривист вятър и той се зарадва на хладината, защото тя му показваше, че съществува и свят извън съзнанието му, помагаше му да отрече симптомите, които отново се бяха промъкнали. Усети силно увличане като от приливна вълна и вибрацията, която го съпътстваше, а после изведнъж пламна.

Или може би гореше целият фар? Защото на върха на стълбището го очакваше ярко сияние, а не слабата зелена фосфоресценция, която сега се излъчваше от стените и стъпалата. Не, това беше остра светлина, която знаеше целта си — и той виждаше това. Но не беше светлината на прожектора и той за миг се поколеба. Отпусна се на едно стъпало; не беше сигурен, че иска да види що за нов прожектор е заменил стария. Ръцете му трепереха. Целият се тресеше. Не можеше да изхвърли пръстите на Стария Джим от мислите си, нито думите от проповедта, която продължаваше да се разгръща безпрепятствено в главата му. Не можеше нито да й се противопостави, нито да я държи настрана.

Но сега това беше неговото място и той не можеше да го изостави.

Стана. Обърна се. Влезе в помещението с прожектора.

Килимът го нямаше.

Капакът в пода беше отворен.

Отдолу струеше светлина. Светлина, която се въртеше в кръг и извиваше, сякаш имаше дисциплината да не се стича по пода и да се отразява от тавана, а вместо това имитираше врата, стена, издигаща се от помещението за наблюдения.

Стиснал здраво сигналния пистолет, Сол тихо се промъкна до капака в пода и светлината. Чувството, че стълбите зад гърба му са станали още по-странни и не бива да се обръща, се усили. Коленичи и надникна в помещението долу. Усети топлината на светлината по лицето и шията си, сякаш изпепели брадата му.

Първо видя огромна могила от хартия и нещо като бележници, внушителен бегемот, разхвърляна библиотека от сенки и отражения, които постоянно се фокусираха и разфокусираха — призраци и измислици, виещи се и питащи, но не точно присъстващи; запис, който той не разбираше, защото още не съществуваше.