Джефф Вандермеер - Приемане

По това време границата между работата и дома вече отдавна е заличена — носиш документи вкъщи, работиш, записваш си разни неща на листчета хартия, а понякога и на листа, както правеше като дете. Отчасти защото ти е приятно да си представяш как Лаури получава техни снимки в докладите си, но и защото тези материали ти изглеждат някак по-безопасни, макар и да не можеш да обясниш защо, просто повишено чувство за „допир“, блуждаещо в документите, присъствие, което не можеш да посочиш или оцениш. Ирационална мисъл, идея, която просто ти хрумна късно една вечер, докато работеше. Редовно отскачаш до банята, за да повърнеш — страничен ефект на лекарството, което взимаш заради рака. Извиняваш се на разсилния и изръсваш първата глупост, която ти хрумва, стига да не е, че си болна: „Бременна съм“. Бременна с рак. Бременна с възможност. Понякога това те разсмива. Ти, мой скъпи алкохолизиран ветеран в края на бара, искаш ли да бъдеш баща?

Не ти е вечер за „Чипърс“, за шумни брокери и кимащи пияници. Уморена си от допълнителното обучение, заради което е трябвало да пътуваш на север до Централата и да се включиш заедно с другите членове на експедицията, за да бъдеш подготвена за водач на групата. Да разбереш изцяло употребата на хипнотичните команди, да схванеш важното значение и конкретните детайли на черните кутийки с червени лампички, които помагат за активиране на подчинението.

Затова, вместо да излезеш, си пускаш музика, после я сменяш с телевизия, защото мозъкът ти се е сварил. Чуваш звук в коридора, от другата страна на кухнята — нещо просто се намества на тавана, но те обезпокоява. Отиваш да погледнеш, но там няма нищо; въпреки това взимаш брадвата, която държиш под леглото за самозащита. Връщаш се на дивана, за да гледаш детективски филм, заснет преди трийсет години в южните щати. Изгубени места, които вече не съществуват и никога няма да се върнат. Пейзаж, който те преследва от миналото — толкова много неща са си отишли, просто ги няма. Докато колите се преследват, ти гледаш фона като семейна снимка, която никога не си виждала.

Задрямваш. Събуждаш се. Пак задрямваш. После чуваш как нещо пълзи — тихо и меко по кухненските плочки, точно извън полезрението ти. Прогаря те ужасено втрисане. Към звука се добавя бавно драскане с нокти, което не можеш да разпознаеш и да се досетиш какво се е вмъкнало в дома ти. Дълго време не помръдваш, чакаш, за да чуеш още нещо, макар да не ти се иска. Мислиш си, че може никога да не станеш и да отидеш в кухнята, за да видиш що за животно те чака там. Но то продължава да се движи и да вдига шум, а ти не можеш вечно да седиш. Не можеш просто да седиш.

Затова ставаш, взимаш брадвата, отиваш до кухненския плот, надигаш се на пръсти, за да надникнеш към пода, но натрапникът се е свил отляво, където не виждаш. Ще трябва да заобиколиш и да се изправиш пред него.

Сляп и кисел, дращещ и масивен, по пода тича старият мобилен телефон и се опитва да се измъкне от теб. Или да се скрие в шкафовете. Само че сега не се движи. Откакто го гледаш, си стои на едно място. Дълго време се взираш шокирана в него. Може би от изненада или като защитен механизъм единствената ти мисъл е, че работата ти те е последвала у дома. Не си в състояние да мислиш за друго, освен за чудовищното нарушаване на личното ти пространство. В реалността или в съзнанието ти.

Вдигаш с трепереща ръка телефона от пода, стиснала брадвата в другата. Чувстваш топлината му, стопеното усещане за кожа по телефона, създаващо текстурата на човешка кожа. Взимаш металната кутия, в която държиш известията от данъчните, изсипваш ги в найлоново пликче, прибираш телефона в нея, заключваш я и я оставяш върху кухненския плот. Устояваш на изкушението да я метнеш в задния двор или да отидеш с колата до реката, за да я изхвърлиш в мрака.

Вместо това изравяш една пура от кутията, заровена под дрехите в стаята ти. Суха е и се рони, но не ти пука. Запалваш, а после отиваш в кабинета си и прибираш всички бележки, които си донесла у дома, в найлонов плик. Всички недоказуеми теории. Всички откачени истории, събрани от разказите на участници в стари експедиции. Всички неразбираеми драсканици. Тъпчеш ги яростно и през цялото време крещиш на Лаури, защото наднича в мислите ти, ангажиран в някаква своя мисия. Съскаш му: върви на майната си! Не влизай тук. Само че той вече е вътре — единственият човек, който е достатъчно изкривен и знае, каквото е необходимо, за да ти причини това.

Намираш бележки, за които не си сигурна, че помниш да си писала, и не можеш да кажеш с положителност, че са били там и преди. Не са ли повече, отколкото трябва? И ако е така, кой е написал другите? Нима Уитби се е промъкнал в кабинета ти, за да ги остави с надеждата, че ти помага? И то като подправи почерка ти? Устояваш на импулса да ги извадиш от плика, да ги подредиш отново, да се оставиш да бъдеш затисната от непоносимата им тежест. Отнасяш плика с лудости навън заедно с чаша червено вино и докато пушиш в каменното дворче, включваш скарата, макар да знаеш, че наближава буря и дори усещаш първите капки; чакаш една-две минути и с ръмжене изсипваш плика върху пламъците.