Джефф Вандермеер - Приемане

После очите му се приспособиха и той видя източника на светлината: едно цвете. Чисто бяло цвете с осем венчелистчета на върха на познато растение, чиито корени се криеха в купчината хартии. Растението, което го бе примамило преди толкова време на поляната край фара и с блещукането си го бе изкушило да се наведе и да го докосне.

Някъде отвътре се надигна почти свещена сила, която изпълни Сол, така че му се зави свят. Сега и от него струеше светлина, спускаше се надолу през отвора в пода, за да се свърже с нещата отдолу, и той усети как нещо го притегля, нещо го притиска здраво… нещо го разпознава.

Той с негодувание се изправи, разперил ръце за равновесие до ръба, загледан в тази вихрушка от венчелистчета — до момента, в който не можеше повече да се съпротивлява и политна надолу в чисто бялата корона на огнения кръг, на струпването от пламъци, и изгарянето бе толкова чисто, че превръщането в пепел носеше облекчение, обгърнато в светлината, която сега освещаваше не само него, но и всичко около него, и свързваше получаващия и полученото.

Ще пламне огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод пламъкът му ще добие всяка част от теб.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на пода на стаята за наблюдение и гледаше нагоре. Нямаше никаква купчина бележници. Нямаше никакво невъзможно цвете.

Само телата на Хенри и Сюзан, без видими рани по тях, но с безизразни лица, които ги правеха още по-призрачни. Сол се отдръпна, изпълзя на страни, без да откъсва поглед от тях. В сенките можеше да открие увехналите, изсъхнали останки на растение, но той нямаше друго желание, освен да напусне това място.

Изкачи се по стълбата.

Пред отворената врата към парапетите навън стоеше познат силует. Силует с оръжие.

Невъзможно, но това беше Хенри.

— Мислех, че няма да те има по-дълго, Сол — каза Хенри с далечен глас. — Мислех, че може дори да не се прибереш тази вечер. Да отидеш при Чарли… само че Чарли е за риба, а Глория е при баща си. Не че тя би излязла толкова късно вечерта или би ти помогнала. Но просто да знаеш за какво става дума.

— Убил си Сюзан — каза Сол, макар че още не му се вярваше.

— Тя искаше да убие мен. Не повярва на това, което открих. Никой от тях не повярва. Даже и ти.

— Убил си себе си .

Близнака си. Знаеше, че дори да имаше значение, не би могъл да стигне навреме до сигналния пистолет, нито да направи и две крачки, за да побегне през глава по стълбите, преди Хенри да е застрелял и него.

— Странно нещо — отвърна Хенри. Ако допреди малко беше неясен, наранен, нуждаещ се от утеха, сега отново се бе фокусирал. — Странно е да убиеш себе си. Мислех си, че е привидение. Но може би Сюзан е била права.

— Кой си ти?

Той не му обърна внимание.

— Намерих го, Сол, казах ти, че ще го намеря. Или то ме намери. Само че не беше това, което очаквах. Знаеш ли какво е, Сол?

Каза го почти умолително.

Нямаше добър отговор за въпроса му.

Сол направи две крачки към Хенри; струваше му се, че се гледа отстрани. Беше албатрос, който се носи неподвижно високо във въздуха, плъзга се под облаците и тъмните им кореми, координата от сянка и светлина, която не спира да се движи, скитаща се географска ширина и дължина, а далече долу, в стаята с прожектора, стоят Сол и Хенри.

Сол направи трета крачка, воден от растението, което се бе превърнало във фар в съзнанието му.

На четвъртата крачка Хенри го простреля в рамото. Куршумът проби тялото му и излезе от другата страна, но Сол не усети нищо. Той още се носеше във висините, твърдо решен да следва пътя си, яхнал термалите, животно, което никога не слиза на земята, а само лети ли, лети.

Блъсна се в Хенри, притисна кървящото си рамо в гърдите му и двамата се олюляха през вратата към парапета. Пистолетът на Хенри излетя от ръката му и падна на пода. Отблизо, взрян в очите му, Сол имаше чувството, че този човек е някъде далеч във времето и пространството — имаше пропаст или разстояние между възприемането, разпознаването и реакцията: послание, което идваше при него много отдалеч. Сякаш Хенри се бореше със съвсем друга, съвсем различна ситуация… макар на някакво ниво все още да можеше да го прецени, да го осъди. Скриваш лицето Си — объркват се, отнемаш духа им — умират и в пръстта си се връщат. 7 7 Пс. 103:29. Б.пр.

Защото Хенри теглеше и двамата към парапета. Защото Хенри го държеше здраво и теглеше и двамата към парапета. И питаше Сол:

— Какво правиш?

Само че не беше Сол, а Хенри, но явно не го разбираше.