Джефф Вандермеер - Приемане

Ти си едра, авторитетна жена, която изгаря в задния си двор куп секретни документи, касови бележки и други вещи, отразяващи баналността на живота ти и преобразени в „доказателство“ за надрасканото върху тях. Напръскваш ги с разпалваща течност, за да влошиш още повече или подобриш положението, и хвърляш тези неспирни, безсъдържателни, глупави, нелепи, жалки остатъци отгоре, палиш клечка кибрит и гледаш как всичко изригва в облаци насълзяващ, жлъчен дим. Сгърчени и почернели, безсмислени листа. Няма значение, защото в главата ти още трепка малка светлинка, която не можеш да угасиш, свещ в мрака на тунела, който всъщност е кула, която всъщност е топографска аномалия, която всъщност си ти, протягаща ръка, за да докоснеш лицето на Сол Еванс. Твърде много е. Отпускаш се до стената и гледаш как пламъците се вдигат и снишават, а после изчезват. Не стига. Вътре има още — на масичката до диванчето, на кухненския плот, на лавицата в спалнята; ти си посипана с тях, давиш се с тях.

В долната част на задния двор прозорците светят, работи телевизор. Мъж, жена, момче и момиче седят на дивана в тържествена тишина и гледат спорт. Не говорят. Не правят нищо друго, освен да гледат. Определено не желаят да погледнат към теб, сред все по-тлъстите дъждовни капки и цвъртящите хартии в огъня.

Ами ако се прибереш, отвориш кутията и се окаже, че мобилният телефон не е мобилен телефон? Ако прибирането му е било шега? Трудно се сдържаш. Ами ако отново занесеш телефона за проба и не се установи нищо необичайно? Ами ако се прибереш и видиш, че телефонът не е обикновен и докладваш на Лаури, а той се изсмее и те обяви за смахната? Или кажеш на Севърънс, докато телефонът просто си седи там, а ти се превръщаш в компрометиран директор на агенция, все още нерешила основната загадка, около която се върти съществуването й? Ами ако ракът ти се разрасне и те погълне, преди да си успяла да преминеш границата? Преди да си успяла да придружиш биолога от другата страна.

Ти и твоята пура, и чашата с вино, и силната музика на грамофона, който дори не помниш да си купувала, и идеята, че всичко това някак ще задържи мрака, ще възпре мислите, кипящи в главата ти — студенината, която те обхваща, като че ли Господ сама те е приковала с електричния си блажен поглед като пеперуда върху стиропора на посредствена колекция.

Бурята връхлита и ти хвърляш пурата, но оставаш там, замислена за невидимата граница и безкрайните хипотези, които вече напомнят на налудничава религия… и си пиеш виното, по дяволите, цялата бутилка свършва, но полза няма, все още не искаш да влезеш вътре, за да срещнеш… каквото и да било.

— Кажи ми нещо, което не знам! Кажи ми нещо, което не знам, мамка му! — крещиш в мрака и хвърляш чашата си в нощта, а после, без да помислиш, падаш на колене в дъжда, мълниите и калта, и не знаеш дали това е акт на неподчинение или на болка, или просто егоистичен рефлекс за дописване на мелодията. Наистина не знаеш, също както не знаеш дали мобилният телефон там вътре действително се е движил и оживял.

Изгорелите бележки вече са подгизнали и падат на мокри, слепени буци от пепел от ръба на преливащата скара. Във въздуха летят последни искри и една по една мигват и угасват.

Най-после ставаш. Изправяш се от калта, под дъжда, и влизаш вътре; изведнъж всичко става страшно студено и спокойно. Отговорът не се крие в задния ти двор, защото никой няма да дойде и да те спаси, дори да му се молиш. Особено ако му се молиш. Ти си сама, винаги си била сама. Трябва да продължиш напред, докато не можеш да направиш и крачка повече.

Трябва да устоиш. Почти успя. Можеш да стигнеш до края.

Прекратяваш разследването на БССИ. Прекратяваш разследването на фара. Оставяш в кабинета си останалите бележки, които са много, много повече от изгорените у дома в безсмисления ти опит за катарзис.

— Случвало ли се е някой да изгори къща? — питаш Брокерката по-късно същата вечер, когато се отбиваш в бара да пийнеш набързо няколко коктейла, които ще те приспят, а после пак ще те събудят, за да се въртиш неспокойно в леглото посред нощ.

Светлината е мъждива, телевизорът свети безмълвно, с тихо далечно жужене, звездите по тавана проблясват от въртящите се прожектори на боулинга. Някой е пуснал мрачна кънтри песен на джубокса, но и тя звучи сякаш много отдалеч: Нещо в сърцето не изтрая. Понякога ролята си трябва да играя.

— О, да — отвръща тя и се впуска в една от любимите си теми, както се изразява ветеранът в пристъп на внезапно остроумие. — Най-обичайното е палеж заради застраховката. Или бившият се опитва да изгори къщата на жена си след нанасянето на новото гадже. В повечето случаи обаче не се открива никаква причина. Имах един тип, който просто изпитал порив да запали пожар; просто стоял и гледал, докато всичко се обвива в дим. После ревеше и се чудеше защо го е направил. Сам не знаеше. Е, сигурно е имало причина, винаги съм си мислила така. Нещо, което не е можел да признае даже пред себе си или просто не е знаел.