Джефф Вандермеер - Приемане

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки.

В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.

Пълзящият беше зад тях. Думите бяха зад тях. Това беше просто подземен тунел в топъл ден. Просто вода. Просто място, от което излизаха.

Призрачната птица и Грейс не разговаряха много. Нямаше какво да си кажат, между тях лежеше цял свят. Тя знаеше, че Грейс не я възприема като човек, но нещо в нея явно й вдъхваше достатъчно спокойствие, за да продължава да върви до нея, да й вярва, когато казва, че се е променило нещо друго, освен климата, че трябва да се насочат към границата и да видят какво е то. Във въздуха се носеше миризма на боров прашец, наситен, златен и зрял. В храстите и дърветата се гонеха мушитрънчета и жълти дървесници.

Не срещнаха никого, а животните, макар и диви, изглеждаха някак непредпазливи. Поне не се страхуваха от тях. Призрачната птица се замисли за Контрол в тунела. Какво ли бе намерил долу? Дали бе стигнал до истинската Зона X или смъртта му се бе оказала катализатор на промяната, която тя бе усетила във всичко наоколо? Дори сега не можеше да види ясно Контрол, знаеше само, че липсата му е загуба и тъга за нея. Той бе присъствал в почти целия й живот — в истинския, живян живот, който имаше сега, не онзи, който бе наследила. А това все още означаваше нещо.

В мига, в който Контрол премина през вратата далече долу, тя видя как той и търсачите на Пълзящия отпадат, как цялата система се скрива в мрака след него. Последва малък земен трус и стените на тунела потрепериха един-два пъти, после отново застинаха. Знаеше, че макар нищо да не може да се върне назад, директорът е била права: можеше да се промени, можеше да се промени, а Контрол беше добавил или извадил нещо от твърде сложно уравнение, за да го види някой цялото. Може би директорът е била права и за биолога, само че не по начина, по който си мислеше. Думите от стената още горяха в мислите й, увити като щит около нея.

Призрачната птица излезе на светлината и намери Грейс, която я гледаше със страх и подозрение; усмихна й се, каза й да не се бои. Да не се бои. Защо да се боиш от нещо, което не можеш да предотвратиш? Не искаш да предотвратиш. Нима те не бяха доказателство за оцеляване? Нима не бяха доказателство? И двете. Нямаше нищо, за което да предупреждават когото и да било. Светът продължаваше напред, макар да се разпадаше и да се променяше безвъзвратно, да се превръщаше в нещо странно и различно.

Вървяха. Устроиха си лагер за нощта. Призори тръгнаха отново; светът блестеше под изгряващото слънце и пробуждащия се пейзаж наоколо. Нямаше войници, нямаше и следа от разкъсано знаме, тропосващо небето. Зимата си беше отишла, беше горещо; в Зона X отново бе лято.

Щом отминаха неподвижните езерца и поеха по последните мили, миговете започнаха да се издължават. Тя живееше в настоящето по силата на мехурите по краката си, ожулените глезени и хапещите мухи, привлечени от потта по ушите и челото й, на пресъхналото си гърло, макар да пиеше вода от манерката. Слънцето беше решило да се намести зад очите й и да свети оттам, така че вътрешността на главата й пламтеше. Всяко красиво нещо, което я чакаше отпред, тя знаеше, че вече е виждала поне веднъж зад себе си. Вечността в повтарящите се стъпки на Грейс, в понякога несигурните й стъпки, постоянната хватка, с която светлината се впиваше в земята и изпращаше обратно топлината си.

— Как мислиш, дали на пропускателните пунктове още има хора? — попита Грейс.

Призрачната птица не отговори. Въпросът беше абсурден, но й бе останала достатъчно човечност, за да не спори. Хегемонията на реалността беше променена или завинаги разрушена. Оттук нататък тя винаги щеше да знае местоположението на биолога, било то близо или далеч, като маяк в съзнанието й, връзка, която никога не може да бъде прекъсната.

През последните мили до някогашната граница слънцето грееше толкова ярко и силно, че се чувстваше малко замаяна, макар да знаеше, че това е мираж: имаше вода, накуцваше от мехурите и болката. Как бе възможно слънцето да е толкова потискащо, а в същото време гледката — непоносимо красива?