Джефф Вандермеер - Приемане

Вече си казала на Грейс, каквото е нужно, така че поне да изглежда, че всичко ще бъде наред. Казала си го точно както трябва, за да я успокоиш. Да запазиш високия й дух. И почти вярваш, че ти е повярвала, заради самата себе си. Когато се върна. Когато разрешим тази загадка. Когато…

На вратата се показва бледа, любопитна глава, завъртяна под ъгъл: Уитби. От джоба на ризата му наднича мишката, цялата уши, малки черни очички и крехки лапички като ръчички.

Изведнъж се чувстваш стара и безпомощна, и всичко ти се струва много далечно — столът, вратата, коридорът, Уитби — дели ви пропаст, широка километри. Изпускаш тихо ридание, опитваш се да си поемеш въздух. Присвиваш се в моментна паника от купчината боклук, която всъщност са твоите бележки. Но под всичко това остава сърцевината, която не бива да поддава.

— Помогни ми да стана, Уитби — казваш и той го прави; по-силен е, отколкото изглежда, задържа те, дори когато се облягаш на него, макар и по-висока от слабата му фигура.

Олюляваш се с наведен поглед. Уитби трябва да остане, въпреки че всичко се разпада. Въпреки че самият той се разпада, защото никой не може да издържи на тази гледка месеци и години. Но се налага да го помолиш. Нямаш избор. Грейс ще управлява агенцията. Уитби ще бъде нейният запис, нейният свидетел.

— Трябва да записваш всичко, което виждаш, всичките си наблюдения. Може да е важно.

Чуваш прибоя в ушите си. Виждаш фара. Думите на стената в кулата.

Уитби не казва нищо, само те гледа с големите си очи; друго не е и нужно. Фактът, че стои там, безмълвен, до теб, е достатъчен.

Правиш първите крачки към вратата, усещайки тежестта върху плещите си, бремето на решението си. Но не обръщаш внимание. Излизаш в коридора. Много е късно. Флуоресцентните лампи изглеждат мъждиви, но от тях струи неприятна топлина, а може би от отдушниците, и преминава като шепот върху главата ти. Невъзстановима реалност.

Нощта ще бъде хладна, може би пропита с дъх на орлови нокти и даже полузабравена нотка на солени пръски; ще ти се стори много бързо — познатият път дотам, под ясния полумесец, през тъмните, потопени силуети на разрушени сгради. Заедно с другите участници в дванайсетата експедиция.

На граничния контролен пункт влизаш в белите палатки на „Съдърн Рийч“, а лингвистът, геодезистът, биологът и антропологът са изпратени до отделните им стаи преди последната деконтаминация и кондициониране. Не след дълго ще бъдеш на границата, ще вървиш с колкото можеш по-голямо достойнство, докато високата ти, внушителна фигура се доближава до светлината на огромната врата.

Наблюдаваш другите на мониторите. Всички с изключение на лингвиста изглеждат спокойни, движенията им са отпуснати, не нервничат. Лингвистът обаче цялата трепери. Мига бързо. Устните й се движат, но думи не се чуват.

Техникът те поглежда в очакване на заповед.

— Пуснете ме да вляза — казваш.

— Тогава ще трябва да започнем целия процес отначало.

— Няма проблем.

Да, няма проблем. Твоята решителност стига и за двама ви. Засега.

Сядаш внимателно срещу лингвиста. Опитваш се да пропъдиш мислите от първото си преминаване на границата и отраженията върху Уитби, но в момента виждаш само неговото лице — не това на Сол, не това на майка си. Човешката цена през годините, изгубените и съсипани животи, продължителните конфликти. Изопачаванията и претекстите. Всичките лъжи… и за какво? Неспособен да види иронията, Лаури те поучава в щаба си: „Едва когато идентифицираме нарушените функции и заболявания в един организъм, можем да предизвикаме реакция, чиято логика би била да премахнем самите проблеми.“

На лингвиста са назначени психотропни медикаменти. Оперирана, прекондиционирана, пречупена, с промит мозък, натъпкана с фалшива информация, противоречаща на собствената й сигурност, изградена отново, и всичко това на някакво ниво й е известно, пожелала го е доброволно — Лаури научава, че е изгубила свои близки на забравения бряг, което я прави най-подходяща заместничка на Глория. Това малко те тормози, дразни те, а според Лаури е върхът в изкуството му. Неговото скрито оръжие — толкова напрегнато, че се разкрива пред очите ти. Психологът на единайсетата експедиция, само че от друг ъгъл.

Лицето й изразява объркани импулси, устата й неволно се отваря; иска й се да каже нещо, но не знае какво. Очите й са присвити, сякаш очаква удар, отбягва погледа ти. Уплашена е, чувства се сама и предадена, още преди да е стъпила в Зона X.