Джефф Вандермеер - Приемане

— Ако успеем да минем от другата страна, какво ще им кажем?

Призрачната птица се съмняваше, че ще има на кого да кажат каквото и да било. Сега тя копнееше за Рок Бей; искаше да го види през очите на Зона X. Чудеше се как ли се е променило това място или дали е останало същото. Това наистина беше единствената й цел: да се върне на мястото, което за нея бе също като острова за биолога.

Стигнаха до там, където някога бе преминавала старата граница, на ръба на огромна яма. Белите палатки на „Съдърн Рийч“ бяха станали тъмнозелени от мухъл и други организми. Тухлената стена на военния аванпост беше наполовина съборена и хлътнала, сякаш нападната от гигантско същество. Нямаше войници, нямаше пропускателен пункт.

Тя се наведе да стегне връзките на обувките си. До крака й имаше кадифена мравка. Като че ли много отдалече чу дращене, което идваше от тучната растителност в ямата. За миг от тръстиките се показа муцуната на странен широкоплещест мармот. После я видя и бързо се скри с плясък в рекичката отзад, а тя се изправи развеселена.

— Какво има? — попита Грейс зад гърба й.

— Нищо. Абсолютно нищо.

И ето че отново вървеше, смееше се по малко и всичко от нея беше изстискано с изключение на желанието за вода и чиста риза. Необяснимо, неоснователно щастлива, даже широко усмихната.

Ден по-късно стигнаха до сградата на „Съдърн Рийч“. Блатото беше пропълзяло до двора и се процеждаше между плочките, надигаше се по бетонните стъпала към входа. Върху хлътналия покрив имаше гнезда на щъркели и ибиси. По външните стени се виждаха саждени следи от пожар, лумнал от вътрешността на сградата, в близост до научния отдел. Отдалеч не се виждаха признаци на човешки живот. Нито сянка от хората, които Грейс познаваше. Зад тях се разстилаше езерото и се издигаше мършавият бор, окичен с лампички, който беше с две педи по-висок, отколкото Призрачната птица го помнеше.

С единогласно решение, без да си кажат и дума, двете спряха в края на сградата. Оттам през една дупка в стената се виждаха три етажа празни, засипани с отломки стаи, и още по-непрогледен мрак. Останаха така за миг, скрити между дърветата, загледани в руините.

Грейс не можеше да забележи как сградата бавно вдишва и издишва, как въздиша . Не можеше да долови и ехото от пулса й, който подсказваше на Призрачната птица, че това място е изградило своя собствена екология и биосфера. Грешка би било да влязат, да я смутят. Времето за експедиции беше приключило.

Не останаха повече, не потърсиха оцелели, не предприеха нито едно от обичайните — може би глупави — неща, които инак биха направили.

Сега обаче идваше решителният момент, изпитанието.

— Ами ако отвън вече няма свят? Поне такъв, какъвто го познаваме? Или няма път към него? — попита Грейс в миг, в който съществуваше в друг, богат и изобилен свят.

— Скоро ще разберем — отвърна Призрачната птица и стисна ръката й.

Нещо в изражението й явно подейства успокоително, защото Грейс се усмихна и каза:

— Да, така е. Ще разберем.

Те двете може би знаеха повече от всеки друг жив човек на Земята.

Беше просто обикновен ден. Един обикновен летен ден.

Затова продължиха напред, като хвърляха камъчета; хвърляха камъчета, за да открият невидимите очертания на граница, която може би вече не съществуваше.

Дълго вървяха и хвърляха камъчета във въздуха.

Седиш на тъмно на бюрото си в „Съдърн Рийч“, минути, преди да поемеш на дванайсетата експедиция; раницата ти е до теб; пистолетите са прибрани във външния джоб, със спуснати предпазители, незаредени. Ще оставиш пълна бъркотия след себе си. Лавиците са претрупани, в бележките ти никой няма да открие понятен ред. Безброй неща, в които няма никаква логика или има логика само за теб. Като растение и очукан мобилен телефон. И снимка на стената от времето, когато познаваше Сол Еванс.

Писмото ти до него е в джоба ти. Чувстваш се неловко. Сякаш се опитваш да кажеш нещо, което трябва да бъде казано без думи, на някого, който може вече да не е в състояние да го прочете. А може би и това е като надписа на стените на кулата: важни са не думите, а това, което преминава чрез тях. Може би важното е да го изкараш на страницата, за да остане и в ума ти.

За хиляден път се изтезаваш, че не си премислила добре плана си за действие. Имаш избор. Можеш да оставиш всичко да върви, както преди. Или… да направиш това, което съвсем скоро ще те изведе от мрака, от тишината, за да поемеш по път, от който не можеш да се върнеш назад. Дори да се върнеш назад.