Джефф Вандермеер - Приемане

Гневът се опитва да се отскубне от теб; проявява се като подозрение, което те гризе от известно време.

— Ти не си брокер. Изобщо не си никакъв брокер.

Тя е новопоявила се дума в бележките ти, тя е мобилен телефон, който не си стои на мястото.

Трябва ти чист въздух, излизаш навън, на чакълестия паркинг, под несигурната светлина на напукана улична лампа. Още чуваш музиката, която гърми вътре. Лампата грее отгоре върху теб и масивното туловище на хипопотама в края на игрището за мини голф, което хвърля широка овална сянка. Очите му са празни и стъклени, зейналата му уста е бездънно пространство, в което не би пъхнала ръка, колкото ще безплатни игри да ти обещава Чипър.

Ветеранът излиза навън.

— Права си, не е брокер — казва той. — Уволниха я. Вече повече от година е без работа.

— Няма проблем — отвръщаш. — И аз не съм шофьор на камиони.

Той трагично те пита дали искаш да влезете и да потанцувате. Не, не ти се танцува. Но нямаш нищо против, ако се облегне с теб на хипопотама, за да си поприказвате. Нищо конкретно. Просто за обичайните, ежедневни неща, които ви се изплъзват.

Растението остава в хранилището-катедрала. Мишката на Уитби остава на тавана… през повечето време. Последните дни преди дванайсетата експедиция телефонът мигрира на бюрото ти като тайно напомняне. Не знаеш дали да се тревожиш повече, когато е при теб или когато не го виждаш.

Сол се събуди, легнал по гръб под фара и покрит с пясък, а Хенри лежеше свит до него. Още беше тъмно, в черното небе се процеждаше наситено синьо, но необятното пространство беше изпъстрено със звезди. Знаеше, че умира, че сигурно е натрошен на стотици парчета, но не се чувстваше така. По-скоро изпитваше особено безпокойство, което постоянно нарастваше, без да крие нищо зад себе си. Нямаше я агонията от падането, от пронизващата болка от счупените кости. Нищо подобно. Може би беше в шок?

Сиянието обаче беше там, заедно с нощта, която го гледаше с хиляди блестящи очи, и успокоителният плисък и шепот на прибоя, а когато се обърна настрани с лице към морето, видя тъмните сенки на нощните чапли с характерните гребени; кълвяха малките сребърни рибки, които се гърчеха в мокрия пясък.

Изпъшка и макар да очакваше да падне отново, което така и не стана, Сол се изправи без залитане и подпиране, изпълнен със страховита сила. Дори рамото му беше добре. Не беше ранен или пък беше толкова тежко ранен и дезориентиран, че явно краят му наближаваше. Всичко, което минаваше през главата му, се превеждаше с думи, тревогата му се изразяваше с език и той отново я потисна, защото някак знаеше, че ако я пусне наяве, значи се е предал и не му остава много време.

Вдигна очи към прожектора и отново си представи падането. Нещо вътре го беше спасило, беше го защитило. Когато се удари в земята, не беше той — полетът се беше превърнал в спокойно, леко падане, като какавида, нежно целунала земята. Беше намерил покой, сякаш попаднал на предопределеното си място.

Погледна към Хенри и видя, въпреки гъстия мрак, че и той е още жив, вперил далечен поглед в него като звездите горе. Този поглед идеше към Сол от през векове и необятни, непреодолими разстояния. Блажен и смъртоносен. Жалък убиец. Паднал ангел, опустошен от времето.

Сол не искаше да усеща този поглед върху себе си. Отдалечи се от Хенри, слезе по-близо до водата. Чарли беше някъде там, в морето, и ловеше риба. Искаше му се да е до него, но беше готов да го отблъсне, да го запрати още по-далеч, та това, което бе обладало него, да не засегне и приятеля му.

Тръгна към купчината камъни, по които обичаше да се разхожда Глория, сгушили езерца от прилива. Седна тихо и се опита да си върне усещането за самия себе си.

Струваше му се, че вижда в морето гърбовете на левиатаните, които се надигаха през повърхността, а после се връщаха в дълбините. Усети миризма на мазут, бензин и химикали; водата вече стигаше почти до краката му. Плажът беше осеян с пластмаси и други боклуци, почернели парчета метал, варели и тръби, пълни с водорасли и рачета. Останки от кораби. Изхвърлени предмети, каквито не бяха докосвали този бряг, а сега бяха тук.

Звездите се движеха с бясна скорост по безлунния небосклон и той чуваше гръмовните им писъци, докато се стрелкаха все по-бързо и разпадаха с дълги ленти и флагове от светлина.

Хенри се приближи като тромава сянка. Сол не се страхуваше от него.

— Мъртъв ли съм?

Хенри не отговори.

След миг: