Джефф Вандермеер - Приемане

— Ако ми беше казала всичко. Още в „Съдърн Рийч“.

— Не. Нямаше.

До него спеше Призрачната птица и това също му помагаше да очертае упадъка си. Спеше зад гърба му, пазеше го, увила здраво ръце около тялото му. Там той беше на сигурно и безопасно място и я обичаше още повече, задето позволяваше това сега, когато имаше все по-малко причини да го прави. Даже никакви.

Нощта беше хладна и дълбока, осеяна по периферията със същества, които ги гледаха; просто тъмни, безмълвни, неподвижни силуети. Но той нямаше нищо против тях.

Нещата, които баща му бе казал, сега му се изясняваха, защото сигурно се бяха случили. „Ако не познаваш страстта си, това обърква ума, не сърцето ти“, казваше старият. А друг път, в миг на откровеност, след като се беше провалил в мисията си и можеше да разговаря за това с баща си само с недомлъвки, без никога да му каже цялата истина: „Понякога трябва да знаеш кога да продължиш към следващото нещо — заради другите“.

Побиваха го тръпки. Следващото нещо. Какво беше следващото нещо тук? И коя беше неговата страст? Не знаеше отговорите и на двата въпроса; знаеше само, че драскането на боровите иглички по лицето и пропитата със сън, димна миризма на почвата под него го успокояват.

Настъпи утрото, но той продължи да се гуши в прегръдката на Призрачната птица, докато тя не се размърда и не се отдръпна от него по начин, който му се стори твърде окончателен. Сред тръстиките, безкрайното блато и калта се долавяше внушение на пламтящ хоризонт, пукот и гърмежи, които може би идваха от пушечен обстрел или някакъв стар спомен от миналото, пробудил се в главата му.

Синята чапла продължаваше да дебне попови лъжички и дребни рибки в естуара, черният лешояд кръжеше в термалите високо горе. Зад тях, на хоризонта се виждаше фарът, винаги можеше да се види, дори през мъглата сутрин, ту неясен и размазан, ту плътен, издигащ се като естествена защитна преграда, където е необходимо, изпитание и благословия на фона на пейзажа. Способността да цени всичко това му бе дар от Призрачната птица, сякаш се бе просмукала в него при докосването й.

Неестественият свят обаче се намеси, както винаги правеше, когато имаше воля и цел, и за миг го изпълни негодувание. Призрачната птица и Грейс спореха какво да правят, ако срещнат остатъци от войската на командира на границата. И когато стигнат до кулата.

— Двете с теб слизаме долу — каза Грейс, — Контрол може да пази входа.

— Тази последна съпротива, тази последна задача.

— Би трябвало да сляза сама — възрази Призрачната птица, — а вие двамата да стоите горе на пост.

— Това би било нарушение на експедиционните протоколи.

— На това ли ще се позовеш тук? Сега?

— А какво друго ни остава?

— Слизам сама — заяви Призрачната птица и Грейс не отговори.

Тактика, не стратегия , изникна от мисления му каталог с любими фрази. Звучеше неуместно като всичко останало, като масивната рамка на старомоден велосипед.

Контрол постоянно вдигаше очи към мръсносивото небе в очакване да се разкъса и да разкрие истинското им положение. Мимикрията обаче си оставаше убедително на място. Ами ако биологът грешеше? Ако тя беше просто един тих луд? А после — просто чудовище? Какво щяха да правят тогава?

Напуснаха лагера и използваха прикритието на група блатни дървета, за да огледат тресавището и водите на устията. Пушекът вече се издигаше под остър шейсетградусов ъгъл, за да добави пепеляво сребрист цвят в мъглата и да образува тежка, тромава непрогледност. Този съюз скриваше и последните петна от синьо небе и подчертаваше успоредната пращяща линия на огъня върху хоризонта: вълни от оранжево, които се надигаха от златни центрове.

Оловната неподвижност на водния канал на преден фон отразяваше силуетите на пламъците и кълбата дим — отразяваше и близките тръстики, удвояваше и острова, който в най-високата си част беше покрит с дъбове и палми, а белите им стволове се губеха в петната от мъгла.

Чуха се викове, писъци и изстрели — твърде близо, от дърветата или може би нещо, което Лаури беше вложил в съзнанието му. Нещо, което се бе случило тук много отдавна, но едва сега изплуваше на повърхността. Контрол не изпускаше от поглед отражението, в което мъже и жени във военни униформи се нападаха един друг, докато нещо невъзможно ги наблюдаваше от водното небе. Далечно и изкривено, то не изглеждаше толкова сурово и интуитивно.

— Те вече са някъде другаде — каза Контрол, макар да знаеше, че Грейс и Призрачната птица няма да го разберат. Те вече бяха в отражението, през което сега плуваше алигатор. Преминаваше между дърветата, без да ги забелязва, и само потрепваше.