Джефф Вандермеер - Приемане

— Интересно.

— Знаеш ли, наистина изглеждаш много по-добре. При фара всичко е спокойно, така ли?

Което всъщност значеше: „Защо по телефона ми каза, че «напоследък не е толкова забавно»?“

Сол тъкмо се канеше да се впусне в разказа за последния си сблъсък с Хенри и Леката бригада, когато пианото млъкна и Старият Джим стана да представи „Маймунски лакът“, въпреки че всички ги знаеха — Сейди Докинс, Бетси Пипайн и някогашният му помощник във фара, Брад. И тримата от време на време работеха в бара. Труди, майката на Глория, беше гост музикантът на дайрето. Някой ден щеше да дойде ред и на Сол.

Бандата започна тежка, тъжна песен за богатствата на морето, двама злощастни влюбени и трагичен хълм, гледащ към тайно заливче. Обичайните, макар и не съвсем напеви, повлияни от „овъргаляните в пясък морски хипита“, както се изразяваше Чарли, които бяха популяризирали ненапрягащия, лек за слушане фолк-поп стил. На Сол му харесваше в изпълнение на живо, въпреки че Брад припяваше малко по-силно. Чарли обаче се мръщеше и гледаше чашата си със стиснати устни, а после крадешком завъртя очи; Сол поклати глава с насмешливо неодобрение. Да, не бяха кой знае какво, но им стискаше да излязат пред публика. Някога самият той повръщаше преди проповед, което, като се замислеше сега, може и да е било знак от Бога. В най-тежките вечери предварително правеше лицеви опори и подскоци, за да изпоти сценичната треска.

Чарли се наведе напред, Сол също.

— Сещаш ли се за пожара на острова? — прошепна Чарли в ухото му.

— Да?

— Един приятел излязъл за риба онзи ден и видял накладени огньове. Хората горели някакви хартии часове наред, точно както ти каза. Но когато се връщал, вече били натоварили купища кашони в моторни лодки. Да ти кажа ли накъде тръгнали лодките?

— Навътре в морето?

— Не. На запад, покрай брега.

— Интересно.

Единственото нещо на запад от Фейлиър освен обсадените от комари заливчета бяха няколко малки градчета и военната база.

Сол се облегна назад, без да откъсва очи от Чарли, който кимаше в смисъл: „Нали ти казвах“, макар да не бе ясно какво има предвид с това. „Казах ти, че са странни“? Или „Казах ти, че нищо добро не може да се очаква от тях“?

Втората песен приличаше повече на традиционен фолклор, бавна и дълбока, наситена с товара на всички интерпретации от последните един-два века. Третата беше весела и глуповата, също стара, този път за рак, който изгубил черупката си и обикалял къде ли не да я търси. Няколко двойки вече танцуваха. Църквата му не беше от онези, които забраняват танците и други „земни наслади“, но така и не се беше научил. Тайната му фантазия беше да танцува с Чарли, но макар да му се струваше, че ще му хареса, се налагаше да я впише в категорията „вече е твърде късно за това“. А и все едно, Чарли сигурно нямаше да се навие, дори да са само двамата.

По време на една кратка пауза между песните Сейди се приближи до масата им. През лятото работеше в бар в Хедли и винаги имаше смешни истории за клиентите, много от които слизаха от алеята край реката „пияни като мотики“. Труди също дойде и си побъбриха малко, макар и не пряко за Глория. Повече за бащата на Глория, от което Сол разбра, че двамата с момичето вече са се прибрали в неговата къща. Значи там всичко беше наред.

После предимно слушаха, като открадваха по някоя секунда между песните, за да си кажат нещо или да си вземат още бира. От известно време, докато оглеждаше помещението за познати, на които да кимне, да потвърди връзката си с тях, имаше чувството, че не той наблюдава, а някой наблюдава него. Отдаде го на затихващ симптом на не-болестта му или на кокетниченето на Чарли. Изведнъж обаче през гъстата пелена от човешки тела, приливната вълна от силни разговори и френетичната музика в другия край на залата, близо до вратата, забеляза нежелан образ.

Хенри.

Стоеше напълно неподвижно и наблюдаваше, даже без чаша в ръка. Носеше онази нелепа копринена риза и претенциозни, изгладени панталони, но въпреки това някак се сливаше със стената, сякаш точно там му беше мястото. Никой освен Сол като че ли не го забелязваше. По някаква причина силно го порази фактът, че Сюзан не е с него. Тъкмо това го накара да сподави импулса да се обърне към Чарли и да му посочи Хенри: „Ето това е човекът, който нахлу във фара преди няколко нощи“.

През цялото време, докато Сол се взираше в Хенри, ъглите на стаята потъмняха, неприятната сладка миризма се усили, всички наоколо станаха по-безплътни — смътни, неразпознаваеми силуети — а цялата светлина струеше и се събираше около Хенри, за да се разлее после от него.