Джефф Вандермеер - Приемане

А после седиш на бюрото си в „Съдърн Рийч“ и чакаш досиетата на кандидатите за дванайсетата експедиция. Най-отгоре е най-обещаващата папка, поне в твоите очи: асоциален биолог, чийто съпруг е бил в последната единайсета.

Прегледах фара. Поработих върху [не се чете]. Поправих разни неща. И ще ги хвърля в огнена пещ: и ще има вой, и скърцане със зъби. После се чу плачевният зов на дъждосвирец, а призори чух бухане на бухал и лай на лисица. Малко по-нагоре от фара, където постоях известно време, от храстите се подаде глава на мече, което се оглеждаше като малко дете. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Когато Сол стигна в селския бар, всички вече се бяха натъпкали вътре в очакване да свири някаква местна група, която се наричаше „Маймунски лакът“. Верандата с чудесната гледка към притъмняващия океан беше празна — най-малкото, беше прекалено студено — и той бързо влезе вътре. След халюцинацията на плажа се чувстваше по-добре с всеки изминал ден, а и никой от Леката бригада не бе идвал да го тормози. Температурата му беше спаднала, напрежението в главата му бе намаляло, а с него и импулсът да товари Чарли с проблемите си. Не беше сънувал цели три нощи. Дори слухът му беше добре, ушите му се наостряха и сякаш даваха тласък на цялото му тяло: чувстваше се по-енергичен във всяко отношение. Всичко изглеждаше нормално, като че ли се бе тревожил напразно. Липсваше му само познатата гледка на Глория, която идва по плажа към фара или се катери по камъните, или се мотае около бараката.

Чарли дори беше обещал да се видят в бара за по едно питие, преди отново да излезе на нощен риболов; въпреки тежкия режим изглеждаше доволен, че изкарва пари, само дето не се бяха виждали от няколко дни.

Старият Джим с червендалестото си лице и рошавите си бели бакенбарди беше запратил рахитичното пиано в далечния край на основното помещение. „Маймунският лакът“ тъкмо загряваха — какофония от цигулка, акордеон, акустична китара и дайре. Пианото, спасено някога от морето, беше възвърнало величието си отпреди удавянето — дори перлената инкрустация на капака си беше още там — но беше запазило хриптящо-ламаринен тон от кръщенето си и някои клавиши „потъваха“, поне според Стария Джим.

Вътре миришеше успокояващо на цигари и мазна пържена риба с лек дъх на твърде сладък мед. Стридите бяха прясно уловени, а бирата, която вадеха от хладилника, беше евтина. Сол винаги бързо забравяше недостатъците. Тук обикновено цареше добро настроение, макар понякога показвано с неохота. Всичките му молитви идваха от съзнанието, че не се бе случвало инспектор от здравната служба дори да надзърне в малката кухничка или скарата отзад, където чайките се събираха с несломима надежда.

Чарли вече беше там, запазил кръгла масичка с два стола на стената срещу пианото. Сол си проби път през пресата от тела — може би шейсетина души, на практика тълпа според стандартите на забравения бряг — стисна Чарли за рамото и седна.

— Здравей, непознати приятелю — каза той, но прозвуча още по-неуместно, отколкото можеше да бъде.

— В по-добро настроение си, а, млади момко? — отвърна Чарли, но се усети. — Искам да кажа…

— Не виждам млад момък наблизо, но знам какво искаше да кажеш. Така е. Чувствам се много по-добре.

Първото доказателство, че Чарли е бил притеснен за състоянието на Сол, което още повече задълбочи чувствата му към него. Нито веднъж не се бе оплакал, докато Сол хленчеше за летаргия и симптоми, само се опитваше да помогне. Може би сега щяха да се върнат към нормалната си връзка. Само да свършеше тази рибарска експедиция.

— Добре, добре — рече Чарли, като се усмихваше и оглеждаше наоколо. Малко се притесняваше на публични места.

— Как мина риболовът вчера?

Чарли беше споменал нещо за добър улов, но не бяха говорили дълго.

— Най-добрият улов досега. — Лицето му грейна. — Много скатове, морски лисици и камбали. Малко кефали и костури.

Плащаха му твърда надница на час, но имаше и бонуси за улов над определени килограми.

— Нещо необичайно?

Сол винаги задаваше този въпрос. Обичаше да слуша разкази за странни морски същества. Напоследък, след това, което му бе казал Хенри, очакваше отговора с още по-голям интерес.

— Само две неща. Хвърлих ги обратно, защото бяха много грозни. Една отвратителна риба и някаква асцидия, която все едно плюеше кръв.