Джефф Вандермеер - Приемане

Зави му се свят, като че ли под краката му се бе раззинала пропаст и той висеше над нея, готов всеки миг да падне. Всички симптоми, които уж бяха изчезнали, се върнаха, като че ли само са дебнели от скривалището си. През главата му преминаваше комета, от която капеха пламъци и се спускаха в огнена диря по гърба му.

Бандата продължаваше да свири в мрака, но докато звуците се сливаха в невъзможно бавна песен, преди да се стопят в тъмна, проблясваща спирала, преди всичко не-Хенри да изчезне, Сол стисна масата с двете си ръце и отмести поглед.

Бърборенето и шумотевицата се върнаха заедно със светлината, разговорите се подредиха, групата звучеше нормално, а Чарли му говореше така, сякаш нищо не се е случило. Облекчението на Сол бе толкова осезаемо, че кръвта му забушува и усети как му прималява.

След минута, когато се почувства по-стабилно, дръзна да хвърли поглед към мястото, на което бе видял Хенри. Беше изчезнал и на негово място стоеше друг човек. Не се познаваха, но онзи смутено вдигна бирата си за поздрав и Сол осъзна, че твърде дълго го е зяпал.

— Чу ли какво ти казах? — попита Чарли достатъчно силно, за да надвика музиката. — Добре ли си?

Пресегна се да го докосне по китката, което значеше, че се е притеснил от странното поведение на приятеля си. Сол се усмихна и кимна.

Песента свърши и Чарли каза:

— Не е заради лодките и острова, нали? Не исках да те разтревожа.

— Не, не е това. Изобщо не е. Добре съм.

Беше трогнат, защото това беше от нещата, които тайно биха притеснили Чарли, ако ролите им бяха разменени.

— И ще ми кажеш, ако пак се почувстваш зле, нали?

— Разбира се. — Това донякъде беше лъжа; той още се опитваше да смели преживяното. После, по силата на някакво предчувствие, сериозно добави: — Чарли, колкото и да ми е неприятно, май трябва вече да тръгваш, за да не закъснееш.

Чарли вече се беше надигнал от стола — музиката не му харесваше.

— До утре тогава — каза той, като му намигна и го изгледа продължително по не най-невинния начин.

В този миг, докато обличаше якето си, изглеждаше страшно красив. Сол го притисна здраво, преди да се е измъкнал. Тежестта на мъжа в обятията му. Усещането за наболата брада, която толкова обичаше. Тръпчивата изненада от балсама на устните на Чарли върху бузата му. Задържа го още за миг в прегръдката си, мъчейки се да съхрани всичко това — като крепостна стена към случилото се преди малко, каквото и да беше то. После, твърде скоро, Чарли си тръгна, излезе през вратата и потъна в нощта на път към лодката.

Нощта беше пълна с бели зайци, които се стрелкаха в небето на мястото на звездите и луната, и в някаква трескава част на съзнанието си, в някакво отделение, все още бранещо се срещу любопитното сияние, Контрол знаеше, че това не е редно. Защо бели зайци? Или това бяха петна от черно движение на фотографски негативи, които му пречеха да вижда ясно? Защото той не искаше да види какво има там. Биологът беше отключила нещо в него и той понякога се връщаше към фантасмагоричните картини в странната стаичка на Уитби в „Съдърн Рийч“, а после към теорията му, че да изчезнеш в границата, означава да навлезеш в някакво чистилище, където ще намериш всички изгубени и забравени неща: зайците, запратени срещу невидимата бариера, изхвърлените на брега миноносци и камиони през нощта, в която бе създадена Зона X. Изчезналите участници в експедициите. Тази мисъл беше анихилираща бездна. Но и светлината, цъфтяща изпод Пълзящия, описана подробно в дневника на биолога. Къде ли водеше тази светлина?

Опитваше се да изведе от тези парчета разумен, пък бил той и кошмарен избор. Такъв, с който баща му би се съгласил; вече не мислеше много за майка си и нейното мнение.

Може би просто искам да ме оставят на мира. В малката къщичка на хълма в Хедли, с котарака Чори и цвъртящите прилепи нощем, не твърде далеч от мястото, на което беше израсъл и от което сега беше твърде, твърде далеч.

— Това нямаше да промени нищо, Грейс.

Тримата спяха върху боровите иглички и важната трева на по-малко от миля от топографската аномалия. Последният заход беше планиран за сутринта.

— Какво нямаше да промени нищо? — попита тя, може би дори мило. Което му разкри пълния размах на разстроеното му съзнание. Продължаваше да вижда множеството очи на биолога, които се превръщаха в звезди. Превръщаха се в подскачащи бели светлинки. Превръщаха се в дъска за шах, върху която бе замръзнал последният ход на баща му. И последният ход на Контрол, който тепърва предстоеше.