Джефф Вандермеер - Приемане

— Няма нищо спешно. Всичко свърши.

Сподавяш импулса да го изправиш насила и да го повлечеш към сградата, за да ти покаже какво значи „нищо спешно“.

— Обясни ми — казваш ти, като наблягаш достатъчно върху думата, за да прозвучи като яйце, което всеки миг ще се пропука. — И конкретно.

— Стана посред нощ. Снощи. Всички си бяха тръгнали. Понякога работя много до късно, а и обичам да стоя в хранилището-катедрала. — Той отмества поглед, после продължава, сякаш си го попитала нещо. — Просто ми харесва. Успокоява ме.

— И?

— И снощи, когато влязох, ми хрумна да нагледам растението — казано твърде небрежно, сякаш винаги го наглежда — и видях цвят. Растението цъфтеше. Но вече го няма. Всичко стана много бързо.

Важно е разговорът да не спира, Уитби да бъде спокоен и да отговаря на въпросите ти.

— Колко продължи?

— Може би час. Ако ми беше минало през ума, че ще опада, щях да повикам някого.

— Как изглеждаше цветът?

— Най-обикновено, със седем или осем венчелистчета. Прозрачни, почти бели.

— Направи ли снимки? Клип?

— Не. Мислех, че ще издържи известно време. А после не казах на никого, защото вече го няма.

Или защото при липсата на доказателства, то би било доказателство против него, против психичното му състояние, точно когато е на път да се отърве от тази си репутация.

— А какво направи?

Той свива рамене, опашката на мишката потрепва, докато я премества в дясната си ръка.

— Предвидих пречистване. За всеки случай. И си тръгнах.

— През цялото време си бил с предпазен костюм, нали?

— Да. Естествено. Разбира се, че бях.

— И нямаше странни измервания след това?

— Не. Проверих.

— И нищо друго, което трябва да знам?

Като например връзка между разцъфването на растението и появата на Уитби на брега на езерото с мишка в ръка.

— Нищо, което вече да не знаеш.

Отново сянка на непокорство; във вдигнатите му очи се вижда, че мисли за преминаването в Зона X, за което не може да разкаже на никого и което го направи ненадежден за останалата част от екипа. Как се преценяват халюцинации, които могат и да бъдат реални? Параноя, която може да бъде и оправдана? Помниш как, веднага след като се върнахте, Уитби тъжно каза сам на себе си, сякаш бе изгубил нещо: „Отначало не ни забелязаха. Но после постепенно започнаха да се взират… защото ние просто не можехме да спрем.“

Изправяш се и го поглеждаш.

— Дай ми подробен доклад за растението — само за моите очи. И не можеш да вкарваш мишка в сградата, Уитби. Най-малкото, охраната рано или късно ще те хване. Върни я, откъдето си я взел.

Сега и двамата те гледат, Уитби по-непроницаемо от мишката — тя просто иска да се измъкне от ръката му и да си върви по пътя.

— Ще я прибера на тавана.

— Направи го.

Влизаш вътре и отиваш в хранилището-катедрала, като преди това обличаш предпазен костюм, така че да не замърсиш средата и тя да не замърси теб. Намираш растението с фалшивата табелка, сочеща, че е донесено от първата осма експедиция. Оглеждаш самото него, мястото наоколо и пода за изсъхнал цвят. Не намираш такъв, само някакво вещество, което след лабораторния анализ се оказва борова смола от друга проба, оставена някога там.

Гледаш резултатите в кабинета си и се чудиш дали растението е цъфнало само в съзнанието на Уитби и ако е така, какво означава това. Дълго се чудиш, преди и тази мисъл да бъде затрупана от бележки, срещи, телефонни обаждания и милион дребни неотложни неща. Трябва ли да питаш Уитби дали мишката е била с него в хранилището? Може би. Но вместо това поставяш безсмъртното растение под денонощно наблюдение, въпреки че нито Чейни, нито Грейс остават доволни от факта.

Уитби просто има нужда от другарче. От някой, който да не го съди и разпитва; от някой или нещо, което да разчита на него. И докато държи онова същество в дома си, на тавана, няма да кажеш на никого за нарушението. Осъзнаваш, че точно както Лаури е вързан с теб, така и ти си вързана с Уитби.

Седмица по-късно, докато играеш билярд с Брокерката и ветерана по време на експедицията си до „Стар Лейнс“, слушаш разказа й за някакви двама, самонастанили се в рекламна къща, които отказвали да дадат имената си. Замисляш се отново за Уитби, който отказва да даде име на мишката си, сякаш следва експедиционния протокол на „Съдърн Рийч“.

— Мислеха си, че като не знам имената им, не мога да се обадя в полицията. Надзъртаха иззад завесите като призраци. Много неприятна ситуация, не че ми беше приятно да ги изхвърля оттам. Но трябва да продам къщата. Не съм благотворителна организация. Да, давам пари за благотворителност, но за какво са приютите за бездомни? А и ако им позволя да останат, нали и на други ще им хрумне същото. Оказа се, че имат досие в полицията, така че взех правилното решение.