Джефф Вандермеер - Приемане

Счупената врата се прозяваше и ги мамеше с мрака си, докато сивото небе отгоре и странните му проблясъци и потрепвания от време на време правеха Контрол особено неспокоен. Не можеше да стои на едно място, нито искаше Призрачната птица и Грейс да стоят неподвижно. Призрачната птица виждаше сиянието, което припламваше от него като ореол от назъбени ножове, и се чудеше дали още ще бъде себе си, докато стигнат до кулата. Може би щеше, ако нещо свръхестествено отново не тропосаше небето.

— Няма смисъл да се качваме горе — каза Грейс.

— Не си ли поне малко любопитна?

— Да не би да обичаш да обикаляш в костници и гробища?

Той продължаваше да я преценява, а и Призрачната птица не знаеше какво мисли помощник-директорът. Дали се бе присъединила към тях с надеждата, че двойникът на биолога наистина е тайно оръжие, или с някаква друга умисъл? Знаеше само, че в присъствието на Грейс трудно ще успее да поговори насаме с Контрол — всички разговори по необходимост протичаха между тримата. Това я безпокоеше, защото познаваше Грейс още по-малко, отколкото познаваше Контрол.

— Не искам да се качвам — каза Контрол. — Не искам. Искам колкото можем по-бързо да преминем откритите площи. Да стигнем по-скоро там, закъдето сме тръгнали.

— Поне изглежда, че няма никой — отвърна Грейс. — Поне изглежда, че Зона X е отслабила съпротивата.

Да, това беше добре, макар да прозвуча смразяващо, но погледът, който Контрол отправи към Грейс, показваше, че той не може да изхвърли през борда остатъците от сантименталност, макар тук да не служеха за нищо — просто механизъм, принадлежащ на външния свят.

— Е, нека обогатя колекцията — каза Грейс и хвърли островния разказ и дневника на биолога през отворената врата.

Контрол се взря в мрака, сякаш тя бе извършила непростимо прегрешение, но той възнамерява да го поправи. Призрачната птица обаче знаеше, че Грейс е права, че само се опитва да ги освободи.

„Никога не е имало среда, която да може да живее толкова добре без съществата, които я кръстосват.“ Изречение, което Призрачната птица си спомняше от колежа и което бе последвало биолога при преместването й в града, връщаше се в мислите й, докато стоеше на пустия паркинг и следеше безшумните скокове на една летяща катерица между телефонните стълбове. В онзи текст ставаше дума за урбанистични пейзажи, но според биолога това се отнасяше и за естествения свят или поне този, който наричаха „дива природа“, въпреки че човешките същества дотолкова бяха преобразили света, че дори Зона X не успяваше докрай да заличи тези знаци и символи. Храстите и дърветата от инвазивни видове бяха само част от това; другата част беше начинът, по който дори тясната пътечка, прокарана от човека, променяше топографията на мястото. „Единственото решение за околната среда е да спрем да й обръщаме внимание, което означава да изчезнем.“ Биологът беше написала това твърдение в дипломната си работа, но то продължаваше да гори ярко в съзнанието й, а сега и в това на Призрачната птица, и макар тя да го анализираше и държеше на една ръка разстояние като всички получени спомени, то притежаваше особена сила. В присъствието на спомена за хиляди очи, взрени в нея.

Докато вървяха към вътрешността на сушата, по-големите неща отпадаха и разкриваха незаличимото: тъмната линия на блатен ястреб, летящ ниско над водата, нежните пропуквания в повърхността й, предизвикани от воден мокасин, странно удовлетворителната висока трева, която се спускаше като коса от земята.

Беше доволна от тишината, но Грейс и Контрол — не чак толкова.

— Липсват ми топлите душове — оплака се Контрол. — Липсва ми усещането да не те сърби цялото тяло.

— Стопли си вода — посъветва го Грейс, сякаш това решаваше и двата проблема. Сякаш липсите на Контрол бяха незначителни желания и той трябваше да се научи да мисли за по-важните неща.

— Не е същото.

— На мен ми липсва да седя на покрива на „Съдърн Рийч“ и да гледам към гората — призна тя.

— Наистина ли си го правила? Как стигаше дотам?

— Портиерите ни пускаха. Мен и директора. Стояхме горе и правехме планове.

Призрачната птица се замисли над сподавения й глас, над невидимата връзка в него. А какво й липсваше на нея? Всъщност нямаше време да й липсва каквото и да било. Разговорът им съществуваше толкова отделно от нея, че тя отново се почуди какво ли ще направи, когато срещне Пълзящия. Ами ако беше прикрит подривен елемент с кауза, много по-стара и от „Съдърн Рийч“, и от Зона X? Дали предаността й беше свързана с бившия директор или с детето, което някога е била директорът, детето, което е играло по онези черни камъни до фара? И на какъв господар служеше пазачът на фара? По-добре щеше да бъде, ако можеше да мисли за всеки човек в уравнението на само едно нещо, но не беше толкова просто.