Джефф Вандермеер - Приемане

— Аз и сега го ценя. И няма да бъде забавно. Приятелката на татко е кучка.

— Не използвай тази дума.

— Съжалявам. Ама наистина е такава.

— Майка ти ли го каза?

— Не. Сама се сетих. Не беше трудно.

— Е, гледай да се разберете — каза Сол, достигнал до границата на всеки съвет, който един фар би могъл да даде. — Все пак е само за малко.

— Да. А после ще се върна. Помогни ми да стана, мама май вече дойде.

Сол не беше чул приближаването на кола, но това не означаваше нищо.

Хвана я за ръката и се напрегна, за да може тя да се подпре на него и да се изправи на крака. Застана до него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Довиждане, Сол. Запази ми това езерце.

— Ще сложа табелка.

Той се опита да се усмихне.

Момичето кимна, а после изчезна, тичайки безразсъдно през скалите — искаше да се покаже.

Той импулсивно се обърна и извика: „Ей, Глория!“, преди да се е отдалечила твърде много.

Тя се обърна в очакване, балансирайки с две разперени ръце.

— Не ме забравяй! Пази се!

Искаше му се да звучи леко, изреченията просто да се понесат във въздуха. Като нещо съвсем незначително.

Тя кимна и му махна, а после каза нещо, което той не можа да чуе. След това се спусна към моравата пред фара, сви покрай стената и се скри от погледа му.

Долу в езерцето рибата беше обхванала с уста малкото червено раче, което се бореше бавно и умислено, сякаш не искаше да се освободи.

Фарът се издигаше от мъглата и собствените си огледални отражения, плажът беше сив и студен, а пясъкът стържеше в корпуса на лодката, която оставиха в плитчините. Вълните бяха малки и полузавити като въпросителни. Фарът не приличаше на този от спомените на Призрачната птица, защото стените му бяха обгорени от пламъци. Потъмняването стигаше чак до върха, където се намираше угасналият прожектор. Огънят беше изригнал и през прозорците на площадката и в комбинация с натрошените стъкла и всички други талисмани, които човешките същества са му оставили през годините, придаваше на фара шамански оттенък. За тяхната лодка той беше сведен до най-простата си функция на дневен навигационен знак, задачата, която ако един фар не изпълнява, вече няма да бъде от полза за никого. Ще бъде тесен, обитаван от призраци редут.

— Подпали го командирът на границата — обясни им Грейс по-рано, — защото не го разбираха, а заедно с него изгоряха и дневниците.

Призрачната птица обаче долови колебанието в гласа й; още не беше готова да им разкрие какво точно се бе случило във фара, в какво се състояха „касапницата“ и „измамата“, да разкаже подробно какво ги е връхлетяло от морето.

Единственото, което Грейс можеше да им предложи вместо това, беше локализирана патология — произходът на оранжевите флагове. Дело на командира на границата, своеобразен каталог на всичко, което й бе неизвестно. Може би от стремеж да поддържа разделението на реалното от въображаемото. Ако беше така, не беше успяла. Бяха маркирани даже най-обикновените магарешки бодили. Само да имаше повече време, командирът би маркирал целия свят.

Призрачната птица мислено виждаше дневниците, които, ако сега влезеха там, ако се качаха до помещението с прожектора, вдигнеха капака в пода и погледнеха надолу като биолога преди толкова много години, щяха да ги чакат все още там, възстановени, недосегаеми. Дали отразената светлина от тези замръзнали разкази щеше да облъчи мислите им, да замърси сънищата им, да ги улови завинаги в плен? Или сега там имаше само планина от пепел? Призрачната птица не искаше да знае.

Вече беше късният следобед. Бяха тръгнали от острова рано сутринта с по-голямата лодка, която Грейс бе скрила встрани от кея. Биологът не се бе появявала, но Контрол оглеждаше водите с нервна тревога. Призрачната птица би усетила присъствието й много преди да има реална опасност. Но за негово добро тя не можеше да му каже, че океаните, из които скиташе сега биологът, са по-широки и дълбоки от този, който ги водеше към фара.

Поеха бавно към фара по пътеката, по която имаше най-малка опасност да бъдат забелязани от снайперист отгоре. Грейс беше убедена, че всички са мъртви или отдавна са продължили нанякъде, но риск винаги имаше. Откъм морето не се появяваше нищо — нито призрак, нито друго. От морето излизаха неща, неща като биолога, но по-недобронамерени.

Стигнаха без инциденти от края на дюните до равната околност на фара и се спряха в периферията на обраслата, отдавна подивяла морава. Там, където растеше коприва и разкривени къпини: бодливи храсталаци за тях, естествен подслон за мушитрънчетата и врабчетата, които се стрелкаха между тях, а бодрото им чуруликане звучеше странно на фона на притъмнялата светлина. Вездесъщите магарешки бодили напомняха на Призрачната птица на естествени микрофони, чиито лепкави куполообразни цветове служеха за улавянето и разпространяването на звуци вместо семена.