Джефф Вандермеер - Приемане

Докато рисуваш картата, усещаш нечий поглед върху себе си. Грейс, със скръстени в неодобрение ръце. Затваря вратата на кабинета след себе си, без да откъсва очи от теб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — питаш ти с боя в едната ръка и четка в другата.

— Да ме успокоиш, че всичко е наред.

Може би за първи път долавяш съмнение в гласа й. Не несъгласие, а съмнение, и предвид колко много неща в „Съдърн Рийч“ в последната й епоха зависят от вярата, това те обезпокоява.

— Добре съм — уверяваш я ти. — Наистина съм добре. Искам само нещо, което да напомня.

— За какво? И на кого, на екипа ли? Че ставаш все по-ексцентрична?

Пристъп на гняв от тези думи и далечен отзвук от обида. Лаури, при всичките си недостатъци, не би намерил това за странно. Би разбрал. Но пък ако Лаури решеше да нарисува карта на стената в кабинета си, никой нямаше да му задава въпроси. Щяха да питат дали може да му подържат четката, да докоснат това или онова петънце, да му донесат още боя.

Залагаш на ефекта на натрупване и за още по-голям натиск върху точката на пречупване й казваш:

— След като приключа тук, ще разпоредя да ексхумират телата на членовете на последната единайсета.

— Защо?

Грейс беше ужасена; нещо в миналото й не можеше да понесе мисълта за такова оскверняване.

— Защото мисля, че е необходимо. Което е достатъчна причина.

Преживяваш един от онези „моменти в стил Лаури“, както ще ги нарече по-късно Грейс, но той дори не е вулканичен, просто твърдоглавие.

— Синтия — казва Грейс. — Синтия, няма значение какво мисля или не мисля аз, но останалата част от екипа трябва да иска да те следва.

Още по-твърдоглава мисъл: че всъщност ти е достатъчно да те последват Лаури и Севърънс, че не можеш да висиш вечно тук. Отвратителна мисъл; образът на още трийсет и шест експедиции, изпратени там, за да се върнат само част от тях; на Грейс и Уитби, които стават все по-измъчени и цинични, все по-стари, повтарящи едни и същи действия, които няма да помогнат на никого, дори на вас самите.

— Ще довърша това, защото съм го започнала — казваш помирително.

— Защото сега ще изглежда адски глупаво, ако го оставиш така — отстъпва и тя.

— Именно. Още по-глупаво ще изглежда, ако не го довърша.

— Нека тогава ти помогна — предлага тя и особеният акцент на думите й те трогва. Винаги ще те трогва.

„Нека тогава ти помогна.“

— Добре — отвръщаш намусено ти и й подаваш другата четка.

Въпреки всичко ти все още си решена да изровиш мъртвите. Все още се чудиш как да промениш парадигмата, също както и Лаури непрекъснато се опитва да я промени. Луташ се в тази мисъл следващия уикенд при Чипър, докато играеш боулинг и у дома, докато режеш купони за бакалията, докато се къпеш, докато взимаш урок по бални танци, защото това е едно от нещата, които никога не би направила. Затова го правиш с пълното съзнание, че ако Севърънс те държи под око, ще го сметне за доказателство, че си „непостоянна“, но не ти пука. Сама се поставяш в това положение, залагаш си този капан, така че ако вече се чувстваш впримчена, вината си е твоя.

В деня, след като боядисвате вратата, Грейс, както винаги, отново се интересува какво става — не може да остави нещата току-така, но те заговаря насаме, на покрива, за чието съществуване Чейни сигурно вече подозира, точно както подозира участието на „тъмна енергия“ в поддържането на невидимата граница… „Имаш план, нали? — пита тя. — Това е част от плана. Разчитам, че имаш план.“

Ти кимаш, усмихваш се и отвръщаш: „Да, Грейс, имам план“, защото не искаш да предадеш това доверие, пък и какъв е смисълът да кажеш: „Имам само усещане, интуиция и един кратък разговор с човек, който би трябвало да е мъртъв. Едно растение и един телефон“.

В сънищата си стоиш отстрани, държиш растението в една ръка, а телефона — в другата, и наблюдаваш войната между Централата и Зона X. Чувстваш, че по някакъв фундаментален начин конфликтът им продължава не от трийсет години, а много по-отдавна — векове наред, тайни векове наред. Централата е върховната пустота, противодействаща на Зона X: безлична, антисептична, лабиринтна, непознаваема. Изправена пред фасадата, не можеш да не изразиш ужасяващо предателска мисъл: понякога се възхищаваш на фаталната жизненост на Лаури на фона на това — силует, гърчещ се на матово бял екран.

Западната сирена най-после е ремонтирана, пооправих бялата част на маркировката от страната на морето; поправих и стълбата, макар че още изглежда хлабава и несигурна. Нещо е съборило педя от оградата и е влязло в градината, но не знам какво е. Няма следи от елен, но във всеки случай е неканен гост. БССИ? Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете. Не бях в настроение за разходка, но от околностите на фара видях следните неща, които си заслужава да бъдат отбелязани: мухоловка (не съм сигурен какъв вид), фрегат, малки чайки, корморани, черноврат кокилар (!), два жълтоврати. На плажа намерих голяма морска игла, изхвърлена от вълните, няколко медузи велела, разлагащи се на пясъка.