Джефф Вандермеер - Приемане

Отчасти защото си донесла растението. Известно време си обсебена от всяко тъмнозелено листо, от ветрилообразната му форма, когато го гледаш отгоре, а отстрани ефектът изчезва. Ако се фокусираш върху растението, може би поне за кратко ще забравиш за Лаури, който те причаква някъде там. Може би няма да мислиш за Сол. Може би ще спасиш нещо… от нищото.

Растението няма да умре.

Няма да го нападнат паразити.

Растението няма да умре.

Няма да го убият екстремни температури. И да замръзне, ще се разтопи. И да изгори, ще се възроди.

Растението няма да умре.

Каквото и да правиш, на каквито и експерименти да го подлагаш в стерилната, ослепително бяла среда на хранилището-катедрала… растението няма да умре. Не че искаш да разпоредиш екзекуцията му, просто след взимането на множество проби учените те информират, че то отказва да умре. Че дори нарязано — можеш да го накълцаш на пет дузини ситни парченца, да ги изсипеш в мерителна чаша, да ги поръсиш като подправка върху пържола… на теория ще порасне отново в теб, ще изскочи навън, устремено към светлината.

Затова се предаваш и позволяваш пробите да бъдат занесени в Централата, така че експертите да разгадаят мистерията на това просто, обикновено растение, приличащо на всички други многогодишни растения, виреещи в умерен климат. Пробите стигат и до тайния щаб на Лаури, може би за да бъдат поставени до клетките в експерименталните му бункери, но до теб не достига нито една от техните находки. Всичко това насред неистово разрязване и кълцане на други проби в хранилището-катедрала, само и само да се увериш, че няма някакъв ефект на доминото или нещо, което си пропуснала. Но не, нищо не си пропуснала.

— Не мисля, че това е растение — казва Уитби предпазливо на една среща, рискувайки новите си отношения с научния отдел, който е прегърнал като свое убежище.

— Защо тогава виждаме растение? — Чейни съумява да предизвика всеобщо раздразнение. — Защо виждаме растение, което прилича на растение, което си е растение? Върши си растителните работи, фотосинтезира си и пие вода с корените си. Защо? Не е труден въпрос, нали? Или е? Може би е труден, не знам, по причини, които не зависят от мен. Но това ще стане проблем, не мислите ли? Да се налага да потвърждаваме, че нещата наистина са такива, за каквито ги мислим, а не някакви съвсем други неща . Помислете само за всички шибани неща, които, ако си прав, Уитби, ще се наложи да преоценяваме, като започнем от самия теб! — Той навира подпухналото си, почервеняло лице в Уитби, сякаш той е причината за всички злини, случили се на Чейни, откакто се е родил. — Защото — продължава той с нисък глас, — ако това е труден въпрос, не трябва ли да прекласифицираме всички наистина трудни въпроси?

По-късно Уитби ще те осведоми за начините, по които квантовата механика влияе на фотосинтезата, за „антената, която приема светлина, и антената, която може да бъде пренасочена“, за това, как „един организъм може да наднича от друг организъм, но да не живее там“, как растенията „разговарят“ помежду си, как общуването може да се случва по химичен път, чрез процеси, така невидими за човешките същества, че внезапната им видимост може да бъде „непоправим шок за системата“.

За „Съдърн Рийч“? За човечеството?

Уитби обаче млъква и сменя темата. Рязко.

Мобилният телефон не те обсебва толкова. Той живее при техниците от хардуерния отдел — онези с подходящите пропуски. Те обаче не успяват да го подкарат; той ги обърква, вероятно даже нервира. Нищо в него не показва повреда. Би трябвало да работи. Просто не го прави. Би трябвало да покаже на кого е принадлежал. Но не го прави.

„Като че ли е сглобен от неподходящи части. Но изглежда точно така — като нормален телефон. Само че много стар.“

Масивен ветеран на телефоните, очукан, надран и износен. Изглежда така, както ти понякога се чувстваш.

При една от визитите си го предлагаш на Лаури, като жертване на пешка. Даваш му правата над него, оставяш го да се тормози като куче с нов кокал, така че старият да си почине. Но той не го иска, настоява да го задържиш.

Нещо, което член на някоя експедиция е отнесъл там незаконно или неволно? Нещо от неотдавнашна експедиция, за което някой е сметнал, че е достатъчно старо, за да не притесни дрямката на Зона X? По време на циклите, предшестващи намесата на Лаури, твоето ръководство, примитивни и неизпитани техники.

Спомняш си най-ранните снимки и видеоматериали — на Лаури и другите в екипи, които приличат на тежководолазни костюми, предназначени специално за преминаването на границата, преди да разберете, че са излишни. Лаури се връща объркан, дезориентиран, бъбри думи, които по-късно ще повтаря отново и отново, за това, как никога нищо не може да излезе от отвора в границата, нищо, защото чакат призраци, чакат нещо отдавна мъртво, мемориал на Зона X, надгробен камък.