Джефф Вандермеер - Приемане

— Какво? — попита той. Усети, че двете го гледат.

— Трябва да си починеш — каза Призрачната птица.

— Все едно, предложението ми няма да се хареса — отвърна той.

Накъса цяла страница на парченца. Пусна ги на пода. Приятно му бе да разкъсва.

— Кажи го — предизвика го тя.

Пауза, за да се подготви. В главата му кънтяха противоречиви гласове.

— Това, което наричате Пълзящия — трябва да опитаме. Трябва да слезем в кулата и да намерим начин да го неутрализираме.

Призрачната птица:

— Ти изобщо внимаваш ли? Слушаш ли какво се говори?

— Или да останем тук.

— Оставането не е вариант — призна Грейс. — Или биологът ще ни докопа, или Зона X.

— Между нас и кулата има твърде голямо пространство, в което ще сме уязвими — напомни Призрачната птица.

— Има твърде много какво ли не.

— Контрол — каза Призрачната птица, но той не искаше да я погледне, не искаше да види очите й — тези очи сега му напомняха за съществото, в което се беше превърнала биологът. — Контрол, няма бутон за рестартиране. Никога няма да се върнем в началото. Това е самоубийствена мисия.

Премълча, че е самоубийствена мисия за тях. Кой можеше да знае каква ще бъде за нея?

— Директорът мислеше, че можем да променим посоката му — възрази той. — Че можем да го променим, ако положим достатъчно усилия.

Колеблива надежда. Детински удари срещу диктата на реалността. Да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда. Мислеше си за светлината в дъното на кулата, това ново нещо, което не бе познавал, преди да влезе в Зона X. Мислеше си, че е болен, сега още по-болен, и се чудеше какво ли значи това. Сега поне всички бяха излезли на открито, бяха му се показали. Сиянието, Лаури, всичко. Всичко в тази плетеница, включително ядрото, което все още възприемаше като Джон Родригес. Родригес, който не принадлежеше на никого. Който стискаше фигурката, издялана от баща му, в джоба си. Който помнеше нещо отвъд катастрофата и руините тук.

— Вярно, имаме нещо, което никой друг не е имал — каза Грейс.

— Какво? — попита скептично Призрачната птица с глас, пропит от съмнение.

— Теб. Единственото фотокопие на последния план на директора.

Когато най-после се връщаш в „Съдърн Рийч“, там те чака подарък: черно-бяла снимка в рамка на пазача на фара, помощника му и едно малко момиченце, което си играе на камъните — с наведена глава и качулка, която скрива лицето й. Кръвта нахлува в главата ти и едва не припадаш; не си подозирала, че тази снимка още съществува.

„За кабинета ти — гласи бележката. — Добре би било да я закачиш на стената. По-точно, трябва. За да ти напомня откъде идваш. За годините ти на служба и лоялността ти. Любов и целувки, Джими Бой“

В този момент осъзнаваш, че в Лаури има нещо много по-сбъркано, отколкото си предполагала. Че той създава все по-зрелищни и грандиозни дисфункции, за да изпита издръжливостта на системата, преди да го е разкрила. Година след година все повече се наслаждава на незаконните си операции, не защото са тайни, а заради моментите на тръпка, в които те стават почти прозрачни, независимо дали от собствената му ръка или от ръката на съдбата.

Но откъде се бе взела снимката?

— Намери всичко, което имаме за Джаки Севърънс — поръчваш на Грейс. — Всички папки, в които се споменава и за Джак Севърънс. И за сина й, Джон Родригес . Дори и да отнеме година. Търсим някаква връзка между Севърънс — все едно кой от двамата — и Лаури.

Имаш усещането за коварен съюз, за дяволско съзаклятничество. За някакво предателство. За нещо, скрито в пролуките между камъните.

Междувременно разполагаш с растение и мобилен телефон от много стар модел — единствените следи от дръзкия ти поход. Като изключим новото чувство за изолираност, дистанция, отдалеченост от екипа ти.

Когато виждаш Уитби в коридора, понякога срещаш погледа му и кимваш с усещането за общата ви тайна. Друг път се налага да отместиш поглед, да се втренчиш в износения зелен мокет, който лъкатуши из цялата сграда. Да кажеш нещо учтиво в кафенето, да се опиташ да се потопиш в срещите около подготовката на поредната експедиция. Да се преструваш, че всичко е нормално. Наред ли е Уитби? От време на време усмивката му си идва на мястото. Някогашната му увереност и остроумие също се завръщат, но не за дълго, а после светлината в очите му премигва и угасва, изместена от мрака.

Не можеш да му кажеш нищо друго, освен „Съжалявам“, но дори това не си в състояние да изречеш. Не можеш да промениш миговете, които го промениха, освен в собствената си памет, но дори там опитите ти се осуетяват от бързото изникване на нещо отдолу, нещото, което толкова те ужаси, че изостави Сол там, на стъпалата в тунела. После си казваше, че този Сол не е бил истински, че не може да е бил истински, така че никого не си изоставила. „Не ме забравяй“, беше те помолил той някога отдавна и ти никога няма да го забравиш, но може би го изостави. Това привидение. Халюцинацията, която все още се опитваш да проумееш като нещо, различно от халюцинация, докато седиш на бара в „Чипърс Стар Лейнс“ или обсъждаш политиката на агенцията с Грейс на покрива.