Джефф Вандермеер - Приемане

Трошене на стъкло, строшено стъкло, идва от другата страна на стената, изследва навътре, приковава цялото му внимание. Ботуш? Обувка? Стъпало? Не. Нокти? Копита? Пипала? Перки? Потисна треперенето си. Можеше ли да стигне до ножа си? Не. Ако беше успял да го вземе навреме, ако ножът му беше свършил работа, нямаше да стане така, само дето, да, винаги щеше да бъде така. Пробив през границата, само дето тук нямаше граница. Всичко се движеше прекалено бавно, като пътуване, което означава нещо, а после изведнъж забърза. Твърде много. Като дъх, превърнал се в светлина, преминал от мъгла в лъч, устремен към хоризонта, без да го вземе със себе си. От другата страна на полуразрушената стена — нещо ново? Нещо старо? Но не и грешка. Дали беше останало нещо от онова, което бе открил в копието му? Защото познаваше тези очи.

Част от нещото го обгърна, притисна го към пода, докато той крещеше. Подобие на слънчево затъмнение в главата му, плътно, осезаемо затъмнение, изблъскващо собственото му намерение. Търсещо в ума му нещо съвсем друго, принуждаващо го да се обърне навътре и да види всичко, вложено там от Лаури — всичко ужасно и необратимо, за което вероятно бе помогнала и майка му. „Провери седалките за дребни монети“, беше казал дядо Джак… беше ли? Тежкото тяло на пистолета в ръцете му, жадният поглед на дядо му, но въпреки всичко дори този детски спомен изглеждаше замъглен като през дим, виещ се от цигарата на човек, застанал в сенките в дъното на дълга, затъмнена стая.

Тези хиляди очи го гледаха, разгадаваха го през огромно пространство, сякаш биологът съществуваше едновременно в другия край на вселената. Усещането, че го вижда, последвано от облекчение и пробождащо разочарование, когато се отдръпна и го изплю. Отхвърли го.

Чу се звук като от тежест, слизаща от небето, спускаща се към вълните, и отвратителното напрежение във въздуха намаля, неспокойната агония в костите му се уталожи и той се превърна просто в една мръсна, изхабена фигура, която плачеше на пода на един разрушен фар. Думи като „колатерални щети“, „ограничаване“ и „контраатаки“ разцъфваха като стари заклинания, действащи в други, далечни земи, но не и тук. Той отново държеше нещата под контрол, но контролът беше безсмислен. Скулптурите на баща му в задния двор падаха една след друга. Ходовете върху шахматната дъска през ония последни дни преди смъртта му. Натискът на фигурката между пръстите, докато я преместваше; празният въздух, когато я пуснеше.

А после — тишина. Отсъствие, в което сиянието отново застана на поста си и впери в него още по-уверен поглед, също като левиатаните от сънищата му. Може би не знаеше какво защитава, в какво живее.

Само че той вече никога нямаше да забрави.

По-късно, много по-късно — познати стъпки и познат глас. Протегнатата ръка на Грейс.

— Можеш ли да ходиш?

Можеше ли да ходи? Чувстваше се като старец, повален от удара на невидим юмрук. Беше паднал в дълбока, тъмна, тясна цепнатина, а сега трябваше да изпълзи от нея.

— Да, мога.

Грейс му подаде фигурката на баща му и той я взе.

— Да се качим на площадката.

В стената на първия етаж имаше голяма дупка, през която надничаше нощта. Но фарът бе удържал.

— Да, на площадката.

Там щеше да бъде в безопасност.

Там нямаше да бъде в безопасност.

Контрол лежеше на площадката, проснат върху едно одеяло, и гледаше нагоре към олющената боя на тавана, осветена на петна от свещите. Всичко изглеждаше много далечно. Непреодолимо психично усещане за отдалеченост от Земята; че сега може би нямаше астрономи и можеше никога да няма астрономи, които, макар да знаят всичко, да успеят да различат малкото петънце на звездата, около която обикаляха. Трудно му бе да диша; постоянно си припомняше един пасаж от страниците на Уитби. „Зона X е създадена от организъм, останал от толкова напреднала, древна и чужда на нас, на нашите намерения и собствените ни мисловни процеси цивилизация, че отдавна ни е изпреварила, изпреварила е всичко.“

Чудеше се, защото настъплението на биолога бе раздвижило всичко в главата му… дали имаше доказателство, че някога изобщо е сядал на задната седалка на колата на дядо си, дали някъде в Централата нямаше черно-бели снимки, заснети от улицата, през предното стъкло на друга кола или бус. Вложение в бъдещето. Разложение на бъдещето. Началото на всичко. Беше сънувал скали, левиатани, падане в морето. Ами ако левиатаните бяха всъщност в Централата? Сенчестите фигури там бяха само силуети на спомени, които не можеше докрай да си спомни, защото никога не се бяха случвали. „Скачай“, бе казал един глас и той бе скочил. Два дни се губеха в Централата, преди да стигне до „Съдърн Рийч“, и само думата на майка му, че е параноичен… Но това беше такова бреме, анализът бе толкова изтощителен, сякаш Агенцията и Зона X го подлагаха на едновременен разпит.