Джефф Вандермеер - Приемане

Хенри обаче само сви рамене.

— Както желаеш.

Твърдо решен въпреки немощта да наруши мълчанието, което оставяха като капан след себе си:

— Вие приключихте тук. Ако отново се появите, ще се обадя в полицията.

Странно, но макар думите да излязоха от неговата уста и да ги мислеше сериозно, веднага се усъмни в истинността им.

— Но ще бъде красива сутрин — каза Сюзан. Метна думите като нож от сарказъм.

Хенри почти изкриви тяло, за да не докосне Сол на излизане, сякаш пазачът беше направен от крехък кристал. Жената се усмихна загадъчно, разкривайки всичките си зъби, преди да свие по стълбите.

После изчезнаха.

Когато се увери, че няма да се върнат, Сол се наведе да включи прожектора. Трябваше му известно време да загрее, а и се налагаше да мине по целия списък от тестове, за да се увери, че Хенри и съзаклятниците му не са променили посоката на основните отражателни повърхности на лещата. Междувременно, без да пуска брадвата, реши да слезе и да провери дали онези тримата още не се мотаят долу.

На приземния етаж нямаше и следа от тях. Отвори вратата, очаквайки да види как се отдалечават от фара или се качват в кола. Но дори като включи външното осветление, не видя и помен от тях или от превозно средство. Не беше минало толкова време. Нима бяха тичали, за да се скрият в мъгливия мрак на плажа? Или се бяха пръснали в боровата гора и блатата, за да се слеят със сенките там?

После чу слаб звук от моторна лодка сред вълните. Вероятно се движеше без светлини. Единствените лъчи идваха от луната, звездите и слабата червена точка, която още пулсираше на острова.

Но когато тръгна надолу, на вратата го чакаше сянка. Хенри.

— Не се притеснявай, само аз съм. Другите си тръгнаха.

Сол въздъхна и се подпря на брадвата.

— Никога ли няма да се махнеш, Хенри? Винаги ли ще бъдеш такова бреме?

Все пак изпитваше облекчение, че Сюзан и непознатата жена не са останали с него.

— Бреме ли? Аз съм нещо като дар, Сол. Защото разбирам . Знам какво се случва.

— Казах ти, че идея си нямам за какво говориш.

— Сол, аз направих дупката в лещата, докато Сюзан я нямаше. Аз съм този.

Сол едва не се изсмя.

— И затова трябва да те слушам? Защото си вандалствал във фара ми?

— Направих го, защото знаех, че там трябва да има нещо. Защото това беше единственото място, на което никой от уредите ми не регистрираше… нищо.

— И какво?

Не значеше ли това просто, че опитите му да открие странни неща с несигурната си апаратура са само загуба на време?

— Сол, защо изглеждаш като обладан от духове, ако на това място няма нищо? Знаеш го, и аз го знам. Дори никой друг да не вярва.

— Хенри…

Трябваше ли да се впуска в обяснения защо вярата в Бог не означава непременно вяра в духове?

— Няма нужда да казваш нищо. Но знаеш истината и аз също ще я проследя. Ще я открия.

Сол беше поразен от нетърпението му и начина, по който парадираше с него. Все едно беше хвърлил маската си, беше оголил душата си и под сдържаната му външност Сол бе открил един от най-непоколебимите членове на паството си на север. От онези избраници, които никога нямаше да бъдат разубедени, „свръхестествената“ част на малката им бригада. Не му трябваше последовател.

— Все още не знам за какво говориш.

Упорито, защото не искаше да бъде въвлечен в това, защото му беше твърде лошо. Защото няколко странни сънища не значеха това, което на Хенри му се искаше.

— Сюзан смята, че катализаторът е нещо, което те са донесли със себе си — каза Хенри, без да му обръща внимание. — Но това не е вярно, въпреки че не мога да посоча каква комбинация от стъпки или процеси е довела до този момент. Но то се е случило. След толкова години търсене на толкова много места, без да открием и следа.

Въпреки трезвата си преценка, според която Хенри все повече му приличаше на жертва, Сол каза:

— Трябва ли ти помощ? Кажи ми какво става и може би ще успея да ти помогна. Кажи ми коя беше тази жена.

— Забрави, че си я виждал, Сол. Никога повече няма да я видиш. Тя не се интересува нито от свръхестественото, нито от истината.

После се усмихна и се отдалечи, запътил се към цел, за която Сол нямаше и представа.

Половината стена се взриви и хиляди очи се втренчиха в Контрол, който се просна от удара в праха и отломките. Главата му пулсираше, хълбокът и левият крак го боляха, но той се насили да лежи неподвижно. Преструваше се на умрял, само за да спаси главата си. Ред от една книга за чудовища, която баща му бе чел като дете. Изстреля се като сигнална ракета от отдавна забравено място. Вряза се в мозъка му и продължи да се върти. Преструвай се на умрял, за да спасиш главата си. Тухленият прах започна да се сляга, но тези очи още го притискаха непоносимо. Дори когато до ухото му прозвуча хрущене на счупено стъкло — заличаващият звук, питащият ужас — и тежестта до краката му се помести. Съпротивляваше се на порива да отвори очи, защото трябваше да се прави на мъртъв. Някъде вдясно лежеше изпуснатият нож и дървената фигурка, изпаднала от джоба му. Макар и проснат, инстинктивно се опита да я напипа с трепереща ръка. Целият се тресеше, а тътенът от движенията на съществото сякаш отваряше пукнатини и цепнатини от болка в костите му, сиянието се мъчеше да избяга — онази част от него, която беше самотна, която искаше да излезе навън. Прави се на мъртъв. За да спасиш главата си.