Джефф Вандермеер - Приемане

— Къде е биологът сега? — попита Призрачната птица.

— Не е важно — отвърна Контрол. — Дребна подробност. Муха или птица, или нещо друго. Или нищо. Мъртва?

Грейс се изсмя по начин, който не допадна на Призрачната птица.

— Грейс?

Нямаше да й позволи да се измъкне.

— Да, определено е жива.

— И къде е?

— Някъде там.

Мелодичният звук се усили. Свърза се с далечно усещане за тежест и движение, обем и субстанция, и намерение, и още нещо в съзнанието на Призрачната птица, и нямаше никакъв начин да го отхвърли.

— Не „някъде там“.

Грейс кимна, уплашена. Това вече не можеше да им каже, след всички невъзможни неща, които се бе наложило да им съобщи.

— Биологът идва насам.

Връщаше се на мястото, на което някога бе живял бухалът. Връщаше се на мястото, на което сега се намираше нейният двойник. Този звук. По-силен. Пращенето на клони… или стволове.

Биологът слизаше по склона.

В цялото си величие и чудовищност.

Призрачната птица я видя от прозореца на площадката. Силуетът на биолога, сливащ се с нощта, постепенно се очерта, тялото й си проби път към съществуване с потрепване и тропосване сред искрящата вълна, заляла реалността на гористия хълм. Голямото туловище разтрисаше гората с грохота и трясъците на дърветата, които падаха в плъзгащия се, но същевременно тромав и приглушен мрак, и ставаха на трески от мускулите зад изумрудената луминесценция, прозираща в чернотата. Миризмата, предхождаща биолога: тежка саламура, мазнина и някаква остра, намачкана билка. Звукът, който издаваше: сякаш вятърът и морето бяха връхлетели заедно, следвани от отзвука на резониращо стенание. Търсене. Изследване. Общуване или общение. Това Призрачната птица познаваше, това разбираше.

Хълмът оживя и запълзя надолу към разрушения фар, сигурно и непоколебимо като поток от лава. Това нашествие. Тези тъмнини, преобразуващи се в могъща форма на фона на нощното небе, осветена от отраженията на облаците и още по-плътната сянка на линията на дърветата и горите.

Спускаше се към фара — тази странна тежест, този левиатан, който някак едновременно беше тук и не беше, а Призрачната птица само стоеше на прозореца и го чакаше, докато Грейс и Контрол й крещяха да се махне оттам, но тя не отиваше при тях, нито им позволяваше да я дръпнат от прозореца; стоеше там като капитан на кораб в лицето на внушителна буря, вдигаща огромни вълни. Грейс и Контрол ги нямаше, бяха избягали надолу по стълбите, когато туловището се блъсна в прозореца и вратата долу, от което се посипаха камъни и тухли. Подпря се на фара и кулата устоя, но едва-едва.

Песента беше станала непоносимо силна. Вече напомняше на басови струни на чело, на насечени гърлени звуци, на зловещо и скръбно оплакване.

Огромната фигура се простираше пред Призрачната птица с вълнистите си, размазани краища, плъзгащи се към някакво друго място. Планината-биолог стигна почти до перваза — толкова близо, че можеше да скочи на онова, което служеше за гръб. Внушението за плоска, широка глава, преливаща направо в торса. Внушението — далеч на изток, далеч над фара — за масивната крива и извивка на устата, и хълбоците, издълбани от тъмни хребети като на кит, засъхналите водорасли, висящи по тях, непоносимата миризма на океан. Зелено-белите звезди на рачетата по гърба й сред стотици миниатюрни кратери, приливни езерца от времето, прекарано неподвижно в дълбока вода, времето, изгубено в този огромен мозък. Избледнелите, матови белези от сблъсъци с други чудовища.

Имаше много, много блестящи очи, напомнящи на цветя или разтворени морски анемонии; цъфтеж на много очи — нормални, париетални и прости — по цялото тяло, живо съзвездие, откъснато от нощното небе. Нейните очи. Очите на Призрачната птица. Гледаха я в обширното си, немигащо множество.

Докато се блъскаше на долния етаж, търсейки нещо.

Докато пееше, стенеше и крещеше.

Призрачната птица се наведе през прозореца и протегна ръка през искрящия слой, сякаш пробиваше огледалото на скално езерце, за да докосне онова, което се криеше вътре… и дланите й опряха в хлъзгавата, дебела кожа, сред всички тези очи, нейните очи, които я гледаха. Тя зарови и двете си длани, за да усети гъстите, твърди мигли, извитите гладки повърхности, грапавините и пукнатините. Всички тези очи. В множествеността им Призрачната птица видя това, което те виждаха. Видя себе си, надвесена от прозореца. Видя, че сега биологът съществува отвъд локации и пейзажи, а другите хоризонти се събират в надигаща се размазана вълна. Между двете премина нещо безсловесно, но дълбоко. В този момент тя разбра биолога по начин, по който никога не я бе разбирала досега, въпреки общите им спомени. Може да беше захвърлена на планета далеч от дома. Може да наблюдаваше превъплъщение на себе си, което не проумява докрай, но въпреки всичко… имаше връзка, имаше разпознаване .