Джефф Вандермеер - Приемане

А дали тя искаше да се свърже в съюз с такава липса? И имаше ли избор?

От прозореца ниските сгради се виждаха като фасади: наранени и съсипани постройки от газобетон, останали без покриви, от които извират пълзящи растения, а олющената бяла боя на стените се рони в зърнисто униние, неспособна да задържи зелената плетеница. Сред този неволен терариум: редица от малки кръстове, забити в земята, достатъчно пресни, за да са върху тела, заровени от Грейс. Може би тя лъжеше и други също я бяха последвали на острова, за да намерят участ, която тя беше успяла да избегне. Призрачната птица беше чула почти целия разговор между Контрол и Грейс; готова бе да се намеси, ако Грейс не беше свалила пистолета, насочен към главата му. Никой не можеше да я упои, ако тялото й не го желаеше. Не беше устроена така. Вече не.

Тази гледка обаче не й харесваше; чувстваше инстинктивен дискомфорт при вида на разрушения път и оголените петна по гористите хълмове, които под късното следобедно слънце напомняха по-малко на поляни и повече на рани от насилие. Прозорецът откъм страната на морето гледаше към спокойните води и сушата, която приличаше на нормална, може би дори обикновена. Разстоянието обаче маскираше опустошението на конвоя.

Зад гърба й Грейс и Контрол продължаваха да говорят, но Призрачната птица се бе оттеглила от дискусията, която се въртеше в кръг; примка, в която Контрол искаше сам да се хване, да изкопае окопите и рововете, които ще държат нещата отвън. Как е възможно това, как е възможно онова и защо: той агонизираше над това, което знаеше или си мислеше, че знае, и над онова, което никога, никога не можеше да научи.

А тя знаеше накъде води всичко това, накъде винаги водеше при човешките същества: решение какво да прави. Какво ще правим? Накъде ще тръгнем оттук? Как да продължим напред ? Каква е мисията ни сега? Сякаш целта можеше да реши всичко, да опише контурите на липсващото и с чиста воля да го призове, да го накара да се появи, да го върне към живота.

Дори биологът го бе направила: беше създала модел от това, което би могло да бъде и случайно, свързвайки ексцентричния бухал с изгубения си съпруг. А той може да е бил доказателство, остатък от съвсем друг ритуал, поради което разказът й за него да е не по-точен от догадките й за БССИ. Може завинаги да знаеш отговора на въпроса „какво“, но никога да не откриеш „защо“.

Примамливостта на острова се криеше в отрицанието на „защото“ — както за биолога, така и, според Призрачната птица, за Грейс, която бе живяла тук, прояждана от тази информация, почти три години. И тя продължаваше да я гризе; облекчението от появата на други хора ни най-малко не я бе смекчило; Призрачната птица я наблюдаваше от прозореца и се чудеше дали все още крие нещо важно, дали бдителността и признаците, че не спи добре, не очертават друго, неразкрито „защо“.

В този момент се чувстваше толкова изолирана от тях, че сякаш съзнанието колко далеч може да са от Земята, колко време е минало безжалостно, ги е отблъснало от нея и сега тя ги наблюдава от границата, наднича към тях през искрящата врата.

Контрол беше започнал да се връща към по-безопасни територии и теми като пазача и Централата. Без повече галактики, които избухват в мозъка му като фойерверки, без Агенцията, превръщаща се в редут на Зона X, без хора, преобразяващи се в същества с цел, известна може би само на нещото, тропосващо небето.

— Централата през цялото време е държала острова в тайна. Заровила го е, погребала е острова, продължавала е само да изпраща експедиции на това… шибано, гадно място, на това място, което дори не е там, където би трябвало да бъде, на това шибано място, което само убива хората и не ти дава шанс дори да се бориш, защото бездруго винаги побеждава, и…

Контрол не можеше да спре. Нямаше да спре. Дори да направеше пауза, да замълчеше за кратко, пак продължаваше.

Затова след известно време го спря Призрачната птица. Тя коленичи до него и му взе писмото и дневника на биолога. Обви го с ръце и го прегърна, а Грейс отмести поглед — от смущение или в опит да потисне собствената си потребност от утеха. Контрол се мяташе в обятията й и се съпротивляваше, а тя усещаше неестествената му топлина; накрая той се успокои, спря да се бори, леко я прегърна, а после — силно. Тя не каза нищо през цялото време, защото каквото и да кажеше би го унизило, а тя държеше твърде много на него. И не й струваше нищо.

Щом той се усмири, тя се отдръпна, изправи се и насочи вниманието си към Грейс. Един въпрос все още чакаше да бъде зададен. Ни звук от сприхавите гнездящи птици, нито натрапчив шум от вълните и вятъра, само собственото им дишане и консервата с печен боб, която Грейс побутваше с крак.