Джефф Вандермеер - Приемане

Продължи колкото можеше по-бързо нагоре, тласкан от гнева, който прорязваше мъглата на болестта му и търсеше конфронтация. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. 6 6 Кор. 12:9. Б.пр.

Когато връхлетя в помещението с прожектора, му се откри гледката на синьо-черно небе, изпъстрено със звезди, и три фигури — две правостоящи и една пред угасената леща. И тримата държаха малки фенерчета, а дразнещите им светлинки само усилваха вътрешното му усещане за вината и съучастничеството им… но в какво?

И тримата го гледаха.

Той вдигна заплашително брадвата и натисна копчето на лампата. Помещението се обля в светлина.

До вратата откъм перилата стояха Сюзан и непозната жена, облечени в черно, а пред тях бе коленичил Хенри, сякаш повален от удар. Сюзан изглеждаше обидена, като че ли беше нахлул в собствения им дом. Непознатата обаче изобщо не му обърна внимание, а стоеше със скръстени ръце, някак странно отпусната. Косата й беше дълга и прибрана; облечена беше с палто, тъмни панталони и дълъг червен шал. По-висока и по-възрастна от Сюзан, тя го изгледа с поглед, който го накара да се концентрира върху Хенри.

— Какво, по дяволите , правите тук?

Спокойствието им пред мъж, въоръжен с брадва, го озадачи; паузата между обвинителния въпрос и отговора отне част от яростта му. Дори Хенри се беше стегнал и изражението му от почти уплашено бе преминало в тънка усмивка.

— Защо не си легнеш пак, Сол? — попита той, без да помръдва. — Върни се в леглото и ни остави да довършим. Не ни остава много.

Какво да довършат? Ритуалното унижение на Хенри? Обикновено перфектната му коса беше разрошена, лявото му око потрепваше. Нещо се бе случило тук, точно преди Сол да нахълта. Снизходителността му го ядоса и объркването и загрижеността му отново преминаха в гняв.

— Как ли пък не. Нахлули сте тук. Влезли сте без позволение. Изключили сте прожектора. И коя е тази ?

Коя беше жената до Сюзан и Хенри? Сякаш беше от друга вселена. Беше повече от сигурен, че издутината под палтото й е пистолет.

Но не му бе писано да получи отговор.

— Ние имаме ключ, Сол — напомни му Хенри с дразнещо успокоителен глас. — Имаме разрешение.

Главата му беше леко извърната настрани. Преценяваща. Въпросителна. Намекваща, че Сол е неразумният в случая, който прекъсваше важните дела на Хенри.

— Не, вие сте нахлули — повтори той, като се отдръпна на по-безопасно разстояние, объркан от неспособността на Хенри да признае този елементарен факт, както и от изражението на непознатата жена, която го гледаше с хладнокръвието на наемен убиец. — Изключили сте фара, за Бога! В разрешителното ви не се споменава нищо за промъкване през нощта, докато спя. И за воденето на… гости…

Без да обърне внимание и на дума от това, Хенри стана и като хвърли бърз поглед на жената и Сюзан, се приближи повече, отколкото Сол би желал. Ако направеше само две крачки назад, щеше да падне по стълбите.

— Върви да спиш.

Настойчиво прошепнато, сякаш го умоляваше, сякаш не искаше жената или Сюзан да видят загрижеността, изписана на лицето му.

— Знаеш ли, Сол — обади се Сюзан, — наистина не изглеждаш добре. Болен си и ти трябва почивка. Болен си и трябва да оставиш тази тежка брадва, тази брадва, която само изглежда толкова тежка и трудна за носене; но всъщност ти се иска да я оставиш, да си поемеш дълбоко въздух и да се отпуснеш, а после да се обърнеш и да се върнеш в леглото, за да си доспиш… да си доспиш…

Обзе го унес, сънливост. Връхлетя го паника, отстъпи назад и замахна с брадвата над главата си, а когато Хенри вдигна ръце да се предпази, я заби в дъсчения под. От удара ръцете му се разтрепериха и едната китка го заболя.

— Махайте се. Веднага. Всички.

— Махайте се от фара. Махайте се от главата ми. В мрака на всичко златно ще се разтвори плодът за да разкрие откровението на фаталната мекота на земята.

Отново настъпи дълго мълчание, а непознатата стана някак по-висока, по-изправена, по-сериозна, като че ли насочи към него цялото си внимание. Студенината и спокойствието й го плашеха до смърт.

— Изследваме нещо уникално, Сол — каза Хенри накрая. — Затова може би ще ни простиш нетърпението, потребността да положим повече усилия…

— Просто се разкарайте — повтори Сол и измъкна брадвата си от пода, въпреки че не беше лесно. Хвана я високо за дръжката, защото само така би свършила работа от толкова близко разстояние. Вече го изпълваше ужас — че няма да си тръгнат, че няма да ги накара да се разкарат . А в главата му още горяха хиляди фарове.