Джефф Вандермеер - Приемане

Тук нямаше нищо чудовищно; само красота, само величието на добрия дизайн, на сложното планиране — от дробовете, които позволяваха на съществото да живее на сушата, до огромните цепки на хрилете от двете страни, стиснати здраво, но готови да се отворят, за да вдишат дълбоко морската вода, щом биологът отново се отправи към океана. Всички тези очи, всички тези временни езерца, пъпките и ръбовете, дебелата, здрава кожа. Животно, организъм, който никога не бе съществувал и който би могъл да принадлежи на неземна екология. Да преминава не само от сушата към водата, но и от едно далечно място към друго, без да му е нужна врата в граница.

Гледаше я със собствените й очи.

Виждаше я.

Пребоядисах черната маркировка откъм морето; стълбата може би трябва да се смени, клати се. През по-голямата част от деня работих в градината, върших дреболии. По-късно излязох на разходка. Видях: воден плъх, опосум, еноти, червени лисици на едно дърво, спотаени в мрака. Мъхест кълвач. Червеноглав кълвач.

Хиляда фара, изгорени като стълбове от сажди, по брега на безкраен остров. Хиляда почернели свещи, пушещи с бял дим от върха на широката, наранена глава на чудовище, надигащо се от морето. Хиляда тъмни корморана с криле, облети в алени пламъци, излитат от вълните, а в очите им се отразява яростта от собственото им изчезване. Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци — Свои служители. 4 4 Пс. 103:4. Според по-стар български превод, повече доближаващ се до английския вариант, използван от Вандърмиър: „Ти правиш Ангелите Си ветрове и служителите Си огнен пламък“. Б.пр.

Сол се събуди, кашляйки в мрака, изпотен от рядката, равна жега, пърхаща в горната част на носа му и над очите. А после се появи познатото вече напрежение, което се наведе през черепа му, за да целуне тази жега; същото онова напрежение, което няколко дни по-рано бе описал на лекаря в Блийкърсвил като „тъпо, но силно, някак като втора кожа отвътре“. Звучеше странно и не беше точно, но не можеше да открие подходящи думи. Докторът го изгледа за миг, сякаш Сол е казал нещо обидно, след което му постави диагноза: „Атипична настинка със синусова инфекция“ и го отпрати с безполезно лекарство за „прочистване на синусите“. Но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми. 5 5 Йер. 20:9. Б.пр.

Чу се отново шепот и той инстинктивно протегна ръка към рамото и гърдите на любовника си, но напипа само чаршафи. Чарли го нямаше; нощните му смени щяха да приключат най-рано след седмица. Не можеше да му каже истината: че още не се чувства добре, че това не е нормална болест, че не е диагнозата на доктора, а нещо, което се крие вътре в него и чака удобен момент. Знаеше, че е параноично. Може би все пак беше настинка, синусова инфекция, както бе заявил лекарят. Зимна настинка, както и преди му се бе случвало, само че сега съпроводена от нощни изпотявания, кошмари и стихове — тази странна проповед, която се виеше из мислите му, щом отклонеше вниманието си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Той седна рязко в леглото, сподавяйки нов пристъп на кашлица.

Във фара му имаше някого. И не един. Шепнеха. Може би дори крещяха, но докато проникне през тухлите и камъните, дървото и стоманата, изминаваше дълго разстояние, време, неизвестно за него. Ирационалната мисъл, че чува призраците на десетки пазачи на фара едновременно в единогласие като погребална песен, кондензиран хор на цяло столетие. Пак ли му се причуваше?

Шепотът, мърморенето, продължи небрежно, без емоция, и това го убеди да проучи въпроса. Стана от леглото, обу джинсите, облече пуловера си и като взе брадвата от стената, която висеше там като чудовищно и тежко махало, тръгна нагоре по стълбите по боси крака.

Стъпалата бяха студени, а стълбището — тъмно, но той не искаше да рискува да включи осветлението, в случай че горе наистина има натрапник. На площадката лунната светлина нахлуваше под странен ъгъл и превръщаше столовете и масичката в ръбати същества, вкаменени от лъчите й. Той спря и се ослуша. Вълните долу, тихото им плискане, тропосваха тишината заедно с внезапното бърборене на прилепите, които долитаха наблизо и веднага изчезваха, отблъснати по силата на ехолокацията от стените на фара. Трябваше да се чува и жужене, тихо бръмчене на заден план, но той не го долавяше. Което означаваше, че няма светлина, която да грее на двайсет мили и да насочва корабите.