Джефф Вандермеер - Приемане

Здравей, Джон — каза някаква версия на Лаури в главата му. — Изненада.

Разкарай се.

Сериозно ли, Джон? А аз тук си мислех, че през цялото време си знаел що за игра играем. Която винаги сме играли.

Чувстваше дробовете си натежали и плътни. Грейс го прегледа и превърза лакътя му.

— Натъртил си няколко ребра и бедрото, но май можеш да движиш всичко.

— Биологът… отиде ли си наистина? — Левиатанът, който превзе тероара на едно място и го превърна в свое. С всеки изминал миг евангелието на Уитби ставаше по-непонятно. Този непоследователен пулс. Тази простота — да се концентрирана върху три страници, да се фокусира върху размазаните петна и тълкуването на думите в тях, върху изглаждането на смачканите ъгълчета, вместо върху факта, че слънцето не би трябвало да грее над тях, че небето би могло да се отлепи и обели, за да разкрие пейзаж, за който човечеството не е и сънувало, потискаща тежест, звяр, устремен към самия център, който трябваше да бъде защитен от немислимото.

— За известно време — отвърна Грейс. — Теб също те нямаше известно време.

Тя застана до Призрачната птица на прозореца, гледащ към морето. Призрачната птица беше обърната с гръб към Контрол, вперила поглед в нощта. Дали проследяваше движението на своя оригинал? Дали сега огромното туловище търсеше дълбини и дистанции в открити води? Или се бе отправило към някое още по-странно и по-далечно място? Контрол не искаше да знае.

Когато Призрачната птица най-после се обърна, сенките нарисуваха по лицето й изражение на чезнеща усмивка и големи, любопитни очи.

— Какво сподели с теб? — попита той. — Какво ти взе?

Прозвуча по-жлъчно, отколкото възнамеряваше, но все още беше в шок и на някакво ниво го съзнаваше. Искаше му се преживяването да бъде споделено.

— Нищо. Съвсем нищо.

Ти на коя страна си? — попита Лаури.

— Ти на коя страна си? — попита Контрол.

— Стига! — намеси се Грейс. — Достатъчно. Млъквай вече. Не помагаш.

Той обаче не можеше да млъкне.

— Нищо чудно, че си на ръба. Нищо чудно, че не си ни казала.

— Биологът унищожи конвоя — каза Призрачната птица.

— Така е — призна Грейс. — Но аз внимавам и стоя тихо, за да не я провокирам. Знам кога да се отдалеча от фара или брега. Знам кога да се скрия в гората. Понякога във въздуха се носи нещо като предзнаменование . Понякога на мястото, където е намерила бухала, а после продължава насам. Сякаш си спомня. В повечето случаи успявам да я избегна. През по-голямата част от времето я няма.

— Какво помни? Това място ли?

— Не знам какво помни или не помни — отвърна Грейс. — Знам само, че присъствието ти я привлече, предизвика любопитството й. — Не неговото присъствие, това му беше ясно. Присъствието на Призрачната птица. То привличаше биолога със същата сила, с която привличаше и него.

— Ние можем да бъдем като биолога — каза той. — Да стоим тук. Да чакаме. Да я чакаме. Просто да се предадем.

Опитваше се да ги подразни.

Този път му отговори Призрачната птица:

— Тя си заслужи правото да избира съдбата си. Спечели го.

— Ние не сме тя — каза Грейс. — Аз не искам да се превърна в нея или в нещо подобно на нея.

— Не правите ли точно това? Да чакате?

Искаше да види доколко Грейс наистина се е приспособила към живота на един остров с чудовище.

— Не точно. Но какво искаш да правя? Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя! — Вече крещеше. — Мислиш ли, че искам да чакам тук, да си умра тук? Мислиш ли, че ми харесва?

Хрумна му, че Грейс се е възползвала от списъка на биолога с причинители на болка, че тази слабост и хлътналост на лицето й не са само белег от преследващото я чудовище.

— Трябва да избягаш — каза Призрачната птица.

— През дупка в морето, която може и да не съществува?

— Не. От другаде.

Контрол се надигна и простена. Тялото му отстрани гореше.

— Сигурна ли си, че ребрата са само натъртени?

— Няма как да съм сигурна без рентген.

Още едно невъзможно нещо. Още един миг от неговия упадък. Стена, която се променя от допира на ръката му, докосването на биолога в главата му. Стига толкова. Стига.

Той вдигна страниците на Уитби и ги зачете на пламъка на свещта, като в същото време откъсваше ъгълчетата. Бавно.

Трябва да вярваме на мислите си, докато спим. Трябва да вярваме на предчувствията си. Трябва да започнем да анализираме всички тези неща, които смятаме за ирационални, само защото не ги разбираме. Иначе казано, трябва да спрем да вярваме на рационалното, логичното, разумното, за да се опитаме да достигнем нещо по-висше, нещо по-ценно. Едновременно гениални думи и празни дрънканици. Двоичен код, затворен в еднопосочния фокус на решенията.