Джефф Вандермеер - Приемане

Понякога болката идва неочаквано; не се налага да я генерираш, да я призоваваш съзнателно към себе си. Тя просто е там. Бухалът, който бе мой спътник през тези трийсет години, умря преди седмица — без да успея да му помогна, без да разбера, докато не стана твърде късно. Беше остарял и въпреки че очите му още бяха огромни и ярки, цветовете му бяха избледнели, перушината му се бе разредила; спеше повече, не излизаше толкова често на лов. Хранех го с мишки от ръката си в убежището му на върха на разрушения фар.

Намерих го в гората, след като бе изчезнал от няколко дни и накрая реших да го потърся. Доколкото можех да установя, беше се ранил — може би поради слабостта си или началото на слепота, беше счупил крило и паднал на земята. Вероятно беше нападнат от лисица или двойка лисици. Лежеше сред петнист хаос от кафяво и тъмночервено, със затворени очи, килната на една страна глава, а животът го беше напуснал.

Отдавна бях зарязала микроскопа си в един ъгъл на фара, за да мухлясва, полузаровен от минаващите години. Сърце не ми даваше да взема проба, за да открия това, което вече знаех: че микроскопът не можеше да ми каже нищо повече за бухала от това, което вече бях научила от дългите години на близко общуване и наблюдение.

Какво да кажа? Че не ми липсва?

Що за живот беше този, в който можеш да четеш писмо от обладания си двойник? Да живееш в спомените на друг и да ги възприемаш като реални, като втора кожа, и въпреки това толкова фалшиви. Това бе била тя някога. Това бе мислила, така бе живяла. Трябваше ли сега това да бъде животът на Призрачната птица, нейните мисли? В нея бушуваха гняв и благоговение и нямаше кой да изтласка едната емоция напред, освен тя самата. Трябваше да ги остави да се борят като втори пулс и да вярва, че реакцията й няма да бъде като огледало, което само отразява това, което вижда. Че дори да е грешка, тя е станала видима грешка — мутация, не аномалия като стенещото същество. Отдавна ронещи се кости, затънали в капана на блатата.

Имаше въпроси, които не искаше да задава, защото ако го направеше, те щяха да добият детайли, тежест и субстанция, плът и кожа, покриваща извивката на ребрата. Тя можеше да разграничи чудесата и ужасите, но Контрол можеше никога да не бъде готов за това, а и на някакво ниво беше уморително да оказва натиск, да държи на подобна цел. Струваше й се, че притиска реалността на самата Зона X, че тя самата не е научила от това, че е била себе си. Трябваше ли дори да опитва, след като знаеше, че не е честно, че всички са стигнали твърде далеч, твърде бързо, дори с тригодишната преднина на Грейс?

Вече притъмняваше, почти бе паднала нощта, и сред тишината и събиращите се сенки Грейс пое водещата роля и каза:

— Ние сме астронавти. Всички членове на експедиции са били астронавти.

Това трябваше да бъде успокоително, един вид котва, но лицето на Контрол се бе превърнало в решителна маска, която казваше, че той не иска да се занимава, че иска само да забие нос в това, което му е удобно. Той стискаше здраво жълтеещите страници на писмото на биолога в лявата си ръка, а в скута му лежеше дневникът й, който Грейс беше взела от фара. На Призрачната птица й бе интересно да го прочете, да запълни последните празни места и тези, които оставаха въпреки всичко. Бялата светлина в основата на кулата. Материализацията на пазача на фара в Пълзящия. На тези неща не вярваше, ако сама не ги е видяла. Но знаеше, че за Контрол това само ще бъде ново доказателство, нова надежда, информация, която може да им даде решение, неочаквано спасение. Сякаш пронизващият поглед и размишленията на Грейс не им стигаха.

— Ние не сме на Земята — каза Призрачната птица. Не може да сме на Земята. — Не и с такова изкривяване на времето. Не и при нещата, които е видяла биологът.

Не и ако искаха да се преструват, че има правила, макар и смътни, неясни, неприложими. Ами ако беше вярно? Или времето бе станало ирационално и непоследователно?

Пак тази неохота и дистанцията, която тя създаваше между тях, докато Грейс най-после не каза:

— Това беше и моят извод; една от теориите, изказани от научния отдел.

— Като червеева дупка — каза Контрол.

Границата, до която можеше да достигне; всичко друго би било изцедено от него от сиянието.

Невярващият поглед на Грейс.

— Да не мислиш, че Зона X прави космически кораби? Че преминава междузвездни пространства? Червееви дупки? Мисли за нещо по-фино, нещо, което наднича през това, което възприемаме като реалност.