Джефф Вандермеер - Приемане

БССИ бяха започнали живота си на острова не с картиране на околността, а с щателно изследване на разрушения фар, което означаваше, че са дошли с определена цел. Проучванията им се стремяха да установят връзка между фара на острова и този на сушата. Срещаха се препратки към нещо, което „може да е било, а може и да не е било“ прехвърлено, намекващи, че лещата на фара, която познавах толкова добре, първоначално е дошла оттук. Но в дадения контекст това „може би“ сякаш съществуваше отделно от самата леща — или поне би могло да съществува отделно. Не ми помогнаха особено и откъснатите страници от книга за историята на прочути фарове, нито данни за производството и транспорта на лещата.

Имаше и спор дали търсят „предмет или подлежащо на запис явление“, който като че ли се връщаше към връзката между двата фара; ако ставаше дума за „явление“, връзката беше важна. Ако беше „предмет“, може и да не беше от толкова голямо значение и или островът, или фарът на сушата да спре да представлява интерес. По-нататък фрагментите ставаха противоречиви по отношение на организацията и нивото. При някои от бандитите като че ли липсваше дори бегла представа за научен подход и си изгубих времето с драсканиците им за призраци, витаещи духове и пасажи, преписани от книги за обладаване от демони. Списъкът на фазите ме интересуваше само дотолкова, доколкото можех да го пренеса върху биологичния свят на паразитните и симбиозните взаимоотношения. Други бяха лежали посред нощ под звездите и записвали сънищата си, като че ли са послания от отвъдното. Беше приятно четиво, но инак лишено от стойност.

Редом с това ефимерно суеверие групирах и недотам научните наблюдения, отразяващи участието на трето- и четвърторазредни умове. Не ставаше дума толкова за точността на наблюденията, колкото за баналните заключения. В тази категория попадаха изследванията на „пребиотични“ материи и „призрачно действие от разстояние“, както и вече опровергани експерименти от миналите десетилетия.

На фона на всичко, което изхвърлих в купчината компост, изпъкваше нещо, идващо сякаш от съвсем различен тип разсъдък. Той или те задаваха въпроси и не се интересуваха от прибързани отговори, както и дали един въпрос ще породи още шест, дори нито един от тях да не доведе до нещо конкретно. Това изглеждаше наложено търпение, не част от вихъра на живачното съзнание, което го заобикаляше. Ако правилно разбирах откъслечните си находки в жалкия си опит да се правя на оракул, този втори тип държеше под око не само жителите на острова, но и част от членовете на собствената си група. Нямаше само експерименти върху колективния си ум.

Дали този остатък от присъствие може да се разглежда като значима следа? Нямаше как да бъда сигурна, но чувствах, че въпреки всичко съм идентифицирала точно такова присъствие, каквото бе проникнало и в БССИ. Промяна в командването към нещо по-сложно и възвишено, което ме гледаше от намерените страници.

Сред тези утайки, сред тези немощни загатвания — думата „Открихме!“ Написана на ръка, победоносна. Какво са открили? При толкова оскъдни данни дори възгласът „Открихме!“, дори намекът за по-интелигентно същество, надничащо сред фрагментите, не водеше до нищо. Някой някъде разполагаше с повече информация, но стихиите — Зона X? — толкова бяха ускорили разложението на документите, че не можех да науча нищо повече. Но и това стигаше. Стигаше, за да покаже, че е имало промени в този бряг още преди създаването на Зона X, и собственият ми опит подсказваше, че в „Съдърн Рийч“ съзнателно са отрязали информацията за острова от експедиционните карти и обученията. Тези две сведения, макар и свързани повече с липса, отколкото с положително потвърждение, ме накараха да удвоя усилията си в търсенето на следи от БССИ сред камънаците и руините. Така обаче и не намерих нищо повече от това, което открих при първото си щателно разузнаване.

Никога не съм имала страна, никога не съм имала избор; бях родена в такава. С времето обаче островът стана моята страна и друга не ми бе нужна. Не ми и хрумваше да търся път назад, обратно към света. Годините се нижеха, а никой не идваше в моето островно убежище. Започнах да се чудя дали Агенцията още съществува — и дали изобщо някога е съществувала; мислех си, че може би никога не е имало друг свят и експедиция, а аз съм страдала от някаква налудност или травма, някаква загуба на паметта. Един ден може би щях да се събудя и да си спомня всичко: катаклизма, след който аз бях останала единственият човек на това място, аз и бухалът, с когото да си говоря.