Джефф Вандермеер - Приемане

През нощта се събудих само веднъж и видях бухала, кацнал срещу мен от другата страна на огъня, върху раницата ми. Беше ми донесъл още един заек. Унесох се отново, а когато се събудих, него го нямаше.

Останах там три дни и признавам, че го направих заради бухала и защото заливчето беше почти съвършено; можех да прекарам целия си живот там. Но също и защото исках да науча повече за човека, който бе стъкнал огъня и живял в палатката. Въпреки безпорядъка и изминалите години, палатката видимо беше стандартно производство, макар и да не носеше логото на „Съдърн Рийч“.

Малко по-навътре в гората, зад палатката, намерих експедиционен револвер, много подобен на моя, в кобур, гниещ сред диви цветя, острици и мъхове. Открих и риза от експедиционна униформа, а после куртка и чорапи, проснати небрежно, като че някой се е отказал с готовност от тях, даже с радост… или някое животно или човек ги е захвърлило там. Не си направих труда да ги прибера и да се опитам да възстановя този екзоскелет на човек. Знаех, че няма да открия име, нито писмо. Никога нямаше да разбера дали тук е лагерувал съпругът ми или друг човек, още по-анонимен за мен.

Бухалът обаче си стоеше там, вечно вперил поглед в мен, вечно наблизо. Всеки път малко по-близо, малко по-питомно, но никога напълно. От време на време пускаше клонки в краката ми — случайно, сякаш по-скоро от разсеяност, отколкото нарочно. Кланяше ми се с типичен бухалски маниер, а после следващите часове стоеше дистанцирано, почти намусено. Един-два пъти кацаше до главата ми и аз експериментално се доближавах, при което той изсъскваше като котка, разперваше криле и се наежваше, докато не се отдръпна. Друг път, кацнал на някой висок клон, се полюшваше и поклащаше, поклащаше и полюшваше, местейки тялото си наляво-надясно, без да пуска клона от нокти. После ме поглеждаше глупаво надолу.

Аз продължих нататък, като следвах брега, понякога под сенките на кормораните. Не очаквах бухалът да се присъедини към мен, но не се срамувам да кажа, че се зарадвах, когато го направи. Към края на втората седмица вечер вече кълвеше от шепата ми, преди да литне към нощния си живот. През нощта чувах любопитното му кухо бухане — звук, който мнозина намират за загадъчен или заплашителен, но за мен винаги е бил игрив или дълбоко непочтителен. Бухалът се появяваше отново за кратко призори — веднъж, сред кълбо от перушина, заби глава в пясъка, разпуха перата си, направи си суха баня, а после започна да кълве въшки и други паразити.

Мисълта се промъкваше в главата ми, когато не внимавах, а после трябваше да я прогонвам. Дали това не беше съпругът ми в преобразена форма? Дали ме познаваше или този бухал просто откликваше на човешко присъствие? За разлика от тайнственото излъчване на други животни, тук нямаше такова усещане, поне за мен. Но може би и вече се бях приспособила. Може би бях достигнала някакъв баланс със сиянието, който нормализираше тези показатели.

След като описах пълен кръг и се върнах в разрушения фар, бухалът остана с мен. Търсеше по-малко вниманието ми, но на смрачаване се появяваше в клоните на някое дърво отпред и двамата стояхме там заедно. Понякога беше там още следобед, ако се разходех под сянката на тъмните дървета, и ме следваше, като силно бухаше, за да предупреди за наближаването ми. Но никога по-рано, сякаш помнеше, че мразя неестественото у животните; сякаш ме разбираше. Освен това си имаше своя работа — ловът. След седмица обаче се настани в разбития горен купол на фара. Кормораните също се появиха отново там; а може и да не бяха същите корморани, въпреки че не бях виждала толкова голям брой от тези птици преди разузнаването.

През деня бухалът се грееше на слънце, а после заспиваше, понякога с ниско, носово хъркане. През нощта аз пък заспивах на площадката, а някъде високо над мен тихият шепот на крилата му докосваше въздуха, докато той отлиташе към гората да търси плячка. В тези преходни моменти между деня и нощта, когато всичко изглеждаше възможно или аз успявах да се убедя, че е така, започнах да си говоря с бухала. Макар да не обичам да антропоморфизирам животните, не ми се струваше важно да възпирам общуването помежду ни, тъй като доказателствата за ексцентричното му поведение бяха повече от очевидни. Може би ме разбираше, може би — не, но дори да беше второто, звукът е по-важен за бухалите, отколкото за човешките същества. Затова му говорех — в случай че не е това, което изглеждаше, като израз на обикновена учтивост и като средство да се справя с нарастването на сиянието.