Джефф Вандермеер - Приемане

В този контекст аз не можех да се намеся, само наблюдавах как се гърчи в неизменното си страдание. Не бих прекратила мъчението му, отчасти защото изхождах от непълна информация. Не можех да бъда сигурна какво представлява и какво преживява. Под това, което изглеждаше като болка, можеше да се крие екстаз — остатъци от човешки сънища и утехата в тях. Хрумна ми също, че може би това, което този член на експедиция е донесъл в Зона X, е допринесло за състоянието му накрая.

Това си спомням сега, когато в паметта ми се преплитат толкова много други неща. В крайна сметка взех космена проба, която се оказа толкова безполезна, колкото и всички останали — последователност, на която сигурно трябваше да се възхитя, но не можех — и се върнах при малкия си, тъжен огън по средата на онова никъде, което беше навсякъде.

Но тази среща все пак ми се отрази по един начин. Обзе ме решителност да не се поддавам на сиянието, да не се отказвам от самоличността си — поне засега. Не можех да се помиря с възможността един ден да изоставя бдителността си и да се превърна в стенещото същество сред тръстиките.

Може би това беше слабост. Може би просто страх.

Много скоро островът се превърна в сянка или петно на морския хоризонт и аз разбрах, че е въпрос на дни, макар да ми беше трудно да преценя минаващото време. Островът сега за мен беше тъй пуст и безизразен, както съпругът ми при завръщането си. Не знаех нищо за това, което можеше да срещна там, и тази истина ме отрезвяваше, караше ме да наблюдавам сиянието си по-отблизо, да се боря по-настървено с него, сякаш, колкото и да беше нелепо, когато стигнех от другата страна, трябваше да бъда в най-добрата си форма и нащрек. Защо? Заради трупа, който можеше да намеря, ако имах късмет? Заради някакъв спомен за живота в света, който сега можехме само да си спомняме погрешно като по-спокоен и приятен, отколкото всъщност е бил? Не знам отговора на тези въпроси, освен че най-първичният ръководен принцип на всеки организъм е да продължи да съществува — да диша, да се храни, да отделя, да спи и да се чука, и да се радва на повторенията в дните си.

Стегнах раницата си и се гмурнах във водата.

Ако някой читател обича истории за герои, сгушени около пращящи огньове и вълци, дебнещи на метри от тях, ще остане разочарован, като научи, че докато плувах към острова, не ме нападна никой левиатан от дълбините. Че въпреки умората и студа успях лесно да се настаня да живея в разрушения фар, който ме чакаше на брега. Че намирах там достатъчно храна, като ловях риба, берях дребни плодове и изравях корени, които макар и безвкусни, ставаха за ядене. Когато се налагаше, хващах дребни животни. Засях си градинка със семената на плодовете, които намирах, и я торях с домашно приготвен компост.

В началото фарът ме озадачаваше повече от всичко останало на острова. Все ми се струваше като огледало на фара на брега — начинът, по който отразяваше светлината — и това ми изглеждаше неясна, потенциално безмилостна шега. Може би беше поредният от рояка детайли, които с нищо не ме доближаваха до някакви отговори за Зона X. Или това сливане, този непълен синоним, хлътналият връх и площадката, които избрах за свое укрепление, скрити под мокри, мъртви листа… възможно бе то да е безпогрешен, грандиозен показател за нещо.

По-късно отделих време да изследвам фара, околните постройки, изоставеното градче достатъчно систематично, научно и задълбочено, но усещах, че първото ми разузнаване трябва да бъде по-широкообхватно: да обходя острова за евентуални заплахи, храна, водоизточници, признаци на човешки живот. Не исках да се надявам, защото не бях открила никакви следи някой скоро да е живял във фара, а той изглеждаше най-вероятният подслон, тъй като още от пръв поглед се виждаше, че повечето от други постройки са се разрушили и изгнили с удивителна скорост, след като Зона X бе наложила волята си на това място. Имаше и следи от замърсяване, стари белези, но тъй бързо избелели в небесата, че не можех да преценя кога са се появили. И дали Зона X ускоряваше заличаването на техните ефекти?

Островът е около четиринайсет мили на дължина и шест на ширина, с четирийсет мили обиколка и площ, която по моя преценка е около осемдесет и четири квадратни мили, или над петдесет хиляди акра. По-голямата част от вътрешността му е заета от борово-дъбова гора, простираща се до брега, но поразена от бурите откъм морето — там се намират предимно шубраци, мъхове и разкривени храсти. Сладка вода има на повече места, отколкото очаквах — множество ручейчета, лъкатушещи надолу по хълмовете към брега. Това, заедно със защитата от бурите, вилнеещи от морето, вероятно обяснява местоположението на изоставеното градче. Освен това в околностите на фара намерих чешма, която в началото плюеше ръжда, но после премина към тънка струя от мътна, но годна за пиене течност от някакъв скрит водоносен слой.