Джефф Вандермеер - Приемане

По-далеч открих богата екосистема, в която популацията от предпазливи зайчета се държеше под контрол от грабливите птици и лисиците на острова; последните бяха дребни и пършиви, което говореше за изолирана първоначална двойка или двойки, адаптирани към ограничената територия и възможности на района. Птиците също бяха малки и енергични — от дървесни и пурпурни лястовици до виреони и мушитрънчета, кълвачи и козодои, заедно с твърде много крайбрежни видове, за да бъдат изброени. Привечер звуците на птичия живот победоносно се сливат в могъщ, несдържан хор от гласове, контрастиращ с тишината на блатата, чието собствено богатство е по-приглушено, почти бдително.

Много дни скитах из острова, обхождах го по края и във вътрешността, опитвах се да го почувствам и да усетя какво таи в себе си. Докато записвах наблюденията си, проклинах „Съдърн Рийч“, задето не ни дадоха карта, макар да знаех, че така или иначе щях да проверявам всяка карта и в крайна сметка да свърша също толкова работа. Не само защото не вярвах на агенцията, но и защото не вярвах на Зона X. Въпреки това, когато приключих с първоначалното проучване, не можех да кажа, че в самия остров има нещо свръхестествено или необичайно.

Освен, разбира се, бухалът.

Намерих ли съпруга си? В определен смисъл да, макар и не във формата, в която го познавах преди. В късния следобед, след като бях газила в коприва, храсталаци и лепкави, режещи треви под сенките на гъсто преплетени трупове на разкривени от вятъра черни борове в далечната част на острова, преминах през спокойно заливче, гушнало плаж с бял пясък и плитчини, простиращи се надалеч, преди да бъдат покрити от тъмна дълбока вода. На брега бяха пръснати ниски бетонни купчини и камъни, останки от някогашен кей от друга епоха, които сега служеха за отдих на десетина корморани.

Един недорасъл бор с човешки бой стърчеше предизвикателно сред камъните и птиците, почернял и почти без иглички. На един клон — невероятният силует на обикновен вирджински бухал с остри мъхнати уши, ръждивокафява физиономия, бяла перушина по брадичката и гърлото, петнисто сиво-кафяво тяло. Шумното ми приближаване трябваше да го е разтревожило, но той си стоеше кацнал там, заобиколен от греещи се на слънце корморани.

Отначало си помислих, че бухалът е ранен, още повече, че когато се доближих, той пак не помръдна, за разлика от пърхащия кръг от корморани, които се оплакаха огорчено, излетяха и описаха дълга ниска линия над водата, прогонени от дома си, лишени от покой. Всеки друг бухал също би размахал криле и изчезнал в гората. Вместо това той остана залепен за неравната, люспеста кора на клона, вперил огромните си очи в гаснещото слънце.

Дори докато стоях до дървото, застанала неловко върху камъните, бухалът нито отлетя, нито ме погледна. Ранен или умиращ, помислих си отново аз, но бях предпазлива, готова да се оттегля, защото бухалите могат да бъдат опасни животни. Този конкретно беше огромен, поне два килограма, въпреки кухите кости и леките пера. Но нищо в действията ми не го бе провокирало, така че аз стоях там, докато слънцето залязваше, с бухала до себе си.

В началото на кариерата си изучавах бухалите и знам, че неврозите не са нещо непознато сред тях, за разлика от други, по-интелигентни видове птици. Повечето бухали са и красиви, наред с едно друго качество, което трудно може да се определи, но се усеща като спокойствие от наблюдателя. Над плажа беше надвиснала тишина и то тишина, която не ми се стори особена.

Когато започна да се мръква, бухалът най-после обърна свирепия си жълт поглед към мен и докосвайки лицето ми с върха на разпереното си крило, се понесе във въздуха в гладка, безмълвна дъга, която го отведе в гората зад гърба ми. Отиде си завинаги или поне така си мислех аз, пълна с обяснения за странното му поведение. Линиите между особеностите на дивите животни и съзнанието, наложено от Зона X, понякога трудно се разграничават.

Трябваше да си потърся подслон за през нощта; в далечния западен край на плажа намерих малък кръг от камъни около почернялата пепел на стар огън — над линията на прилива, почти в началото на гората. На последните отблясъци от светлина видях и стара палатка, избеляла от слънцето, обветрена и намачкана от бурите. Някой беше живял известно време тук; без да смея да мисля кой е бил, установих лагера си на същото място, запалих свой огън и сготвих заека, който бях убила по-рано следобед. После, уморена, заспах на шума на вълните под мекия, приглушен покров на звездите.