Джефф Вандермеер - Приемане

Толкова всичко, че Грейс още гази из него.

Когато Севърънс идва, създава усещането, че проверява инвестицията си, риска на вложението си.

— Омръзва ли ти понякога? — пита тя неведнъж и ти си общо взето сигурна, че просто се опитва да поддържа разговора.

— Не — лъжеш и изстрелваш собственото си клише. — Всички трябва да си вършим работата.

Някога, когато Джаки работеше в „Съдърн Рийч“, ти я харесваше — умна, очарователна, много я биваше за фината логистика, навлизаше дълбоко в задачите си и ги изпълняваше. Но откакто се свърза с Лаури, не можеш да рискуваш и да разчиташ, че нейното присъствие не се равнява на неговото. С Грейс отпивате по глътка бренди: „Жив бръмбар — не можеш просто да я отскубнеш от плочките на тавана.“ И блясъкът започва да чезне: понякога Севърънс ти изглежда като уморена, изхабена продавачка на щанда за гримове в универсален магазин.

Севърънс седи до теб и следи завърналите се на монитора на камерата за видеонаблюдение с кафе в ръката; проверява телефона си през минута, често се разсейва със странични разговори за други проекти, после отново се съсредоточава и задава въпроси.

„Сигурна ли си, че не са замърсени с нещо?“

„Кога ще изпратиш следващата експедиция?“

„Какво мислиш за метриката на Лаури?“

„Ако разполагаше с по-голям бюджет, за какво щеше да го използваш?“

„Знаеш ли какво търсиш?“

Не, не знаеш, това й е известно. Не знаеш дори какво гледаш — тези хора, които стават все по-изпити, докато се превръщат в живи скелети, а после вече не са и това. Психологът може би е най-изпразнен от всички — сякаш е предупреждение за теб, страничен ефект на професията от навлизането в Зона X. Внимателното вглеждане в миналото му обаче показва, че Лаури вероятно е разчитал най-много на него, може би е смятал, че професията му го прави по-силен от останалите. Обвързванията, сеансите за прекондициониране, психологичните номера несъмнено могат да бъдат възприети от един психолог, въоръжен с предварително познание. Само че той не беше успял и доколкото им бе известно, това „навито жило“ в мозъка му не бе имало никакво значение в Зона X.

„Не може да няма неща, които би направила по друг начин“, казва Севърънс.

Издаваш неопределен звук и се преструваш, че драскаш нещо в бележника си. Може би списък за пазаруване. Празен кръг, който символизира или границата, или Централата. Растение върху мобилен телефон. Или трябва да напишеш просто „Майната ви“ и да приключиш с всичко. Да прегризеш въжето на капана, поставен от Лаури.

В някакъв момент след последната единайсета експедиция взимаш черна боя от поддръжката и дебели черни маркери и отваряш безполезната врата към празната стена — остатък от недомислено преустройство на коридора. Пишеш там думите, които си намерила в топографската аномалия, думите, които знаеш, че са написани от пазача на фара (този интуитивен проблясък, получен по време на една оперативка, който ти позволява да разпоредиш по-сериозно разследване на информацията за Сол).

Рисуваш карта на всички особености на терена в Зона X. Базовият лагер, или както го наричаш сега, Миражът. Фарът, който би трябвало да бъде някаква форма на сигурност, но твърде често не е; мястото, на което отиват дневниците, за да умрат. Топографската аномалия, дупката в земята, в която се спуска всяка инициатива и внимание, за да стане мъглява и разпръсната. Островът и накрая самата агенция, която изглежда или като последната барикада срещу врага, или като неговия най-преден аванпост.

Само три години след твоето постъпване в „Съдърн Рийч“ Лаури, безпаметно пиян на партито си по случай преместването си в Централата, каза: „Адски досадно. Адски досадно ще бъде, ако победят. Ако трябва да живеем в този свят“. Като че ли в „този свят“ изобщо ще живеят хора; никое от събраните доказателства не намекваше за подобна възможност; и като че ли досадата беше най-лошото нещо и единственият смисъл на света, в който хората вече живееха, беше да намери начин да се пребори със скуката и досадата, да се погрижи „всички моменти“, както се изразяваше Уитби, когато говореше за паралелни вселени, да бъдат по някакъв начин обяснени, така че умовете да не се пълнят с празнота, която генерираха, само за да имат още по-голям капацитет да се чувстват отегчени.

А на едно друго парти, на което член на екипа изрази подобно цинично, потискащо мнение, Грейс, неустрашимата, се противопостави, сякаш отговаряше на Лаури: „Аз съм все още тук заради семейството си. Заради семейството си и заради директора, и защото не искам да предам нито тях, нито вас.“ Въпреки че не можеше да сподели със семейството си трудностите, с които се бореше в „Съдърн Рийч“ като твоя дясна ръка. Обикновеният глас на разума, когато твоят се възприема като твърде езотеричен, твърде далечен.