Джефф Вандермеер - Приемане

Появи се нажежена до бяло светлина. Падаща звезда, слънце, летящо към Земята. От небето се спусна огромен пламтящ факел, от който капеха огньове. Тази светлина, тази звезда, разтърси небето и плажа, по който само секунда по-рано се разхождаше под ясната синева. Изпепеляващата сила на внезапния летящ предмет порази сетивата му, събори го на колене, докато се опитваше да избяга, после го принуди да зарови лице в пясъка. Сол закрещя сред пръскащите се лъчи и искри, а сърцевината на светлината падна някъде пред него; зъбите му се натрошиха в устата, костите му станаха на прах. Екотът още не беше угаснал в него, когато се опита да стане, въпреки че ударът предизвика колосална приливна вълна като живо същество, устремено към брега. Когато се стовари върху него с цялата си тежест и необятност, тя го унищожи още веднъж и отми всичко, което би могъл да различи, да познае. Сол се задъхваше и мяташе от болка, вкопаваше ръце в леденостудения пясък. Пясъкът имаше различна текстура и малките твари, живеещи в него, също бяха различни. Не искаше да вдига очи, да погледне наоколо, уплашен, че и пейзажът сигурно се е променил, да е станал толкова различен, че да не може да го познае.

Приливните вълни се отдръпнаха. Горящите светлини притъмняха.

Сол успя да се изправи на крака, олюля се една-две крачки напред и тогава осъзна, че всичко се е върнало към предишния си вид. Светът, който познаваше, светът, който обичаше: спокоен, непроменен, фарът на брега, непокътнат от вълната. Наоколо летяха чайки, а в далечината един човек търсеше мидички. Изтупа пясъка от ризата и късите си панталони и дълго стоя превит на две, подпрял ръце на бедрата си. Слухът му още не се бе възстановил; тялото му се тресеше. Но въпреки всичко нямаше и следа от удара, сякаш само в него живееше споменът за някакъв изгубен свят.

Не можеше да спре да трепери; почуди се дали не полудява. Поне беше по-малко високомерно, отколкото да реши, че е получил послание свише. Защото в центъра на връхлетялата светлина се бе появил образ, модел, който той разпознаваше: осемте листа на странно растение, всяко от които приличаше на вито стъпало към дълбините на забвението.

Късна сутрин. Камъните бяха хлъзгави и остри, покрити с миди и рачета. По тях пълзяха морски въшки на по няколко дни и обираха всичко, което намерят, а морските водорасли, събрани на тънки, дебели или пихтиести снопове, лъхаха на застояло и мухъл.

Седеше с облекчение там и се опитваше да се възстанови, загледан в езерцето, образувано от прилива в краката му, в подножието на скалата, впита в гърба му. Опитваше се да овладее треперенето. И друг път бе имал видения, но никога толкова силни. Изпитваше извратен копнеж по-скоро да види Хенри, да изповяда всичките си симптоми пред човека, когото, след като веднъж определи като страстен, налудничав ловец на духове, си спомняше почти с топлина. Но всъщност не бе виждал нито Хенри, нито Сюзан или непознатата жена от онзи случай през нощта. Понякога му се струваше, че го наблюдават, но вероятно това бе само отражение на факта, че е повярвал на Хенри, когато каза, че ще „го намери“, намеквайки, че ще се върне.

Езерцето отпред обезпокоително притъмня, когато отгоре премина облак и промени светлината, или когато вятърът се усили и вдигна вълнички. Но щом слънцето отново проби и той вече не виждаше само собственото си лице и колене, езерцето се превърна в жива витрина с вълшебни чудеса. Може би предпочиташе разходките и наблюдаването на птиците, но би разбрал и интереса към скалните езерца.

Наполовина вътре, наполовина вън лежеше тлъста оранжева морска звезда, тежко помръдваща или леко задрямала. Една дънна рибка го гледаше с изпъкнал, уморен поглед — тромаво същество със стиснати устни и тяло със същия цвят като пясъка, с изключение на лъскавите сапфирено-златни очи. Малко червено раче беше възседнало пролука, зейнала пропаст за него, водеща може би към безкрайна мрежа от мънички пещери, издълбани в скалата през годините. Ако гледаше достатъчно дълго успокояващата забрава на този микрокосмос, тя щеше да отмие всичко останало, даже сянката на отражението му.

Там го намери Глория няколко минути по-късно, както Сол вероятно бе предположил, че ще стане, защото скалите за нея бяха това, в което се бе превърнал фарът за него.

Тя се отпусна рязко до него, като че беше ненаранима, а обутото й в кадифени джинси дупе едва се плъзгаше по твърдата повърхност. Като че ли не беше седнала на скалата, а по-скоро приличаше на втора скала върху нея. Тежестта й леко го измести. Тя се беше задъхала от катеренето и едва изхъмка одобрително на избора му на развлечение, а той се усмихна и кимна.