Джефф Вандермеер - Приемане

Уитби е разгънал малка бяла кърпа върху лявата си ръка с монограм под формата на голямо наклонено „У“, избродирано със златен конец. Донесъл я е от вкъщи? Той я хваща за ъгълчето и нежно попива върха на главичката на мишката, чиито малки черни очички са се зареяли в далечината. Уитби продължава с крайна, трескава загриженост да бърше първо едната, после другата розова предна лапичка, после минава към задните и накрая — тънката опашка. Ръката му е толкова бледа и малка, че забелязваш известна симетрия — абсурдно, но някак затрогващо внушение за общо минало.

Минали са четири месеца, откакто и последният член на последната единайсета експедиция почина от рак, и шест седмици, откакто разпореди ексхумацията на телата им. Повече от две години, откакто с Уитби се върнахте през границата. През последните седем-осем месеца имаш чувството, че той се възстановява — по-малко молби за прехвърляне, по-голямо участие в оперативките, възобновен интерес към собствения му „документ на комбинираните теории“, който сега нарича „теза за тероара“ и в който призовава за подход на „всеобхватна екосистема“, базиран на теория за винопроизводство. Нищо в изпълнението на ежедневните му задължения не говори за нещо повече от обичайната му ексцентричност. Дори Чейни кисело го признава, а ти не се тревожиш, че често го използва срещу теб. Не се тревожиш и за причините, стига Уитби да се връща по-близо към центъра на нещата.

— Какво държиш, Уитби?

Нарушаваш тишината внезапно и натрапчиво. Каквото и да кажеш, все ще прозвучиш като възрастен към дете, но Уитби те е поставил в това положение.

Той спира да мие и подсушава мишката, премята кърпата през лявото си рамо и се заглежда в мишката, сякаш проверява дали някъде не е останало мръсно петънце.

— Мишка — отвръща накрая той, сякаш е очевидно.

— Къде я намери?

— На тавана. Намерих я на тавана.

Тонът му е на човек, който очаква порицание, но въпреки това се държи предизвикателно.

— О… у дома?

Донесъл е физически символ на сигурността на дома си на опасното си работно място. Опитваш се да потиснеш гласа на психолога в себе си, да не прекаляваш с анализите, но ти е трудно.

— На тавана.

— Защо си я донесъл тук?

— За да я измия.

Не искаш да прилича на разпит, но си сигурна, че точно така изглежда. Това хубаво ли е или лошо по отношение възстановяването на Уитби? В изискванията за длъжността му не се споменава нищо за притежаването или миенето на мишка, по които да бъде обявен за годен или негоден за работа.

— Не можеше ли да я измиеш вътре?

Той те поглежда косо отдолу нагоре. Ти все още стоиш приведена. Той е все още прегърбен.

— Водата е замърсена.

— Замърсена.

Интересен избор на думи.

— Но ти я използваш, нали?

— Да, използвам я… — Отстъпва малко и се поотпуска, така че вече не си толкова притеснена да не задуши неволно мишлето. — Но си помислих, че ще му бъде приятно да излезе малко навън. Денят е приятен.

Превод: Уитби е имал нужда от почивка. Също като теб преди малко, на двора.

— Как се казва?

— Няма име.

— Няма име?

— Не.

Това по някаква причина те обезпокоява повече и от миенето, но не можеш да го обясниш с думи.

— Красиво мишле е.

Което звучи доста глупаво, но не знаеш какво друго да кажеш.

— Не ми говори така, сякаш съм идиот. Съзнавам, че изглежда странно, но помисли си за някои от нещата, които ти правиш срещу стреса.

Пресече границата с този човек. Пожертва вътрешния му покой пред олтара на ненаситния си интерес, любопитство и амбиция. Той не заслужава такова снизходително отношение.

— Извинявай.

Непохватно коленичиш в шумата и полузасъхналата кал до него. Истината е, че още не ти се връща вътре, на Уитби май също.

— Единственото ми извинение е, че беше много дълъг ден.

— Няма проблем — отвръща той след кратко мълчание и продължава да мие мишката. После доброволно пояснява: — Имам я от пет седмици. Като дете гледах куче и котка, но оттогава не съм имал домашен любимец.

Опитваш се да си представиш дома му, но не успяваш. Представяш си само безкрайно бяло пространство с бели, модерни мебели и компютърен екран в ъгъла — единственото цветно петно. Което вероятно означава, че домът на Уитби е пищна, декадентска къща с всякакви стилове и периоди, изразени с ярки, наситени цветове.

— Растението цъфна — прекъсва той размишленията ти.

Отначало не разбираш. После схващаш смисъла и леко се изправяш.

Уитби те поглежда.