Джефф Вандермеер - Приемане

Може би единствената реакция, която бе от значение, беше последната реакция на биолога, а цялото й писмо беше ридание на очакванията, на отклика, програмиран в човешките същества. Последно отлагане, преди да въплъти правилния отговор? Може би във фара се бяха натрупали толкова много дневници, защото повечето с течение на времето осъзнаваха безплодността на езика. Не само в Зона X, но срещу правотата на изживяния миг, момента на докосването, на връзката, за която думите бяха печално разочарование, неадекватно изражение на крайното и безкрайното. Дори когато Пълзящият бе писал кошмарното си послание.

На острова бе останал само един неотговорен въпрос, чиято тежест бе надвиснала по различен начин над всеки от тримата. Ако сега вървяха през местност, присадена от други, далечни ширини, какво съществуваше в рамките на координатите на истинската Зона X на Земята?

Грейс бе подхвърлила идеята; явно отдавна мислеше за нея, може би я преследваше и тревожеше от години.

— Ние — отвърна тогава Контрол, далечен, с разфокусиран поглед от огромно разстояние. — Ние сме там. Там сме ние.

Макар че не беше глупав и знаеше, че Грейс е права.

— Ако минеш през вратата, идваш в Зона X — каза Грейс. — Ако пресечеш границата, отиваш в другото място. Което и да е то.

В тона й не личеше нито съмнение, нито загриженост дали ще й повярват, а само безразличие към въпросите, породено от умора от Зона X. Прагматизъм, който говореше за пълното й съзнание, че изводите, до които е стигнала, няма да се харесат на никого.

Призрачната птица обаче знаеше какво е видяла в коридора, водещ към Зона X, отломките и останките, които бе видяла там, и телата, и се чудеше дали може да са истински, а не плод на съзнанието й. Какво ли бе минало през двайсетфутовата врата, която Контрол й беше описал, вратата, изгубена за тях? Какво ли още можеше да мине? И мисълта й: нищо, защото ако можеше, щеше отдавна да е минало.

В тази несигурна светлина блатистите езера бяха добили толкова наситен, идеално син цвят, че отраженията на околните шубраци по повърхността им изглеждаха също тъй реални, както вкоренените им двойници. Обувките им, покрити с кална коричка, вдигаха от гъстата тиня и корените на растенията миризма, почти напомняща на суха слама.

Контрол неведнъж се облягаше на Призрачната птица, за да запази равновесие, като едва не я събаряше. Някъде пред себе си усетиха мирис на огън, а отгоре нещо, което другите не можеха да видят, прекоси притъмнялото небе, но Призрачната птица не се изненада.

Един пролетен ден в „Съдърн Рийч“ решаваш да си починеш. Докато се разхождаш напред-назад в двора, изтормозена от поредния проблем в главата си, виждаш нещо странно до езерото. На ръба на черната вода е приклекнала прегърбена фигура, а ръцете й, макар да не ги виждаш, са заети с някаква тайнствена задача. Първият ти импулс е да повикаш охраната, но после разпознаваш слабия силует и тъмния перчем: това е Уитби в кафявия си блейзър, тъмносини панталони и официални обувки.

Уитби си играе в калта. Мие ли нещо? Или дави нещо? Нивото на концентрация, която излъчва, дори от това разстояние показва, че работи върху нещо, налагащо бижутерска прецизност.

Инстинктите ти казват да бъдеш тиха, да вървиш бавно, да внимаваш с нападалите клони и сухите листа. Уитби беше достатъчно разтърсен в миналото, от миналото, така че искаш да известиш присъствието си постепенно. На средата на пътя обаче той се обръща достатъчно, за да те забележи, но после се връща към заниманието си; след това ускоряваш крачка.

Дърветата са навъсени, както винаги; приличат на прегърбени свещеници с дълги бради от мъх или, както по-непочтително се изразява Грейс: „Като стари, похабени наркомани“. Във водата се носят само малките, търпеливи вълнички, предизвикани от Уитби, а когато се приближаваш и се навеждаш над рамото му, отражението ти е изкривено от разширяващите се кръгове и трептящата сива светлина.

Уитби мие малка кафява мишка.

Държи я внимателно, но здраво между палеца и показалеца на лявата си ръка; главичката и предните й крачета са обградени от този пръстен от плът, а светлото й коремче, задните крачета и опашката се спускат по дланта му. Изглежда хипнотизирана или по някаква друга причина неестествено спокойна, докато Уитби я полива с вода с дясната си шепа, после изпъва малкото си кутре и втрива вода в коремчето, хълбоците и пухкавите й бузки, а накрая я помазва по главата.