Стивън Кинг - Град Отчаяние

Изведнъж чакълът под гумените й подметки поддаде и преди да се усети, Мери загуби равновесие. В последния момент се отпусна на коляно, та да не падне, но дънките й се съдраха и заострените камъчета се впиха в крака й. Топла кръв рукна по прасеца й.

Прилепът отново я връхлетя.

— Разкарай се, кръвопиецо! — извика вбесена Мери и замахна с юмрук. Ударът се оказа неочаквано точен. С кокалчетата на пръстите си усети крехките костици на крилото, прилепът се преметна във въздуха и се удари в земята на няколко крачки пред нея. Започна безсилно да отваря и затваря уста и да се взира — поне така изглеждаше — с незрящите си очи в лицето й. Мери се надигна и го смаза с подметката си. Докато слушаше хрущенето на костите, не се сдържа и изпищя от удоволствие.

Канеше се да продължи нагоре, когато забеляза сянка, раздвижила се на черния фон на склона.

— Мери? — обади се глас, който донякъде приличаше на гласа на Елън Карвър. Беше дрезгав и приглушен, все едно Елън бе настинала. — Мер, почакай ме! Искам да вървим заедно! Искам да видя Дейвид! Ще отидем заедно при него!

— Върви по дяволите! — отвърна й Мери. Обърна гръб на съществото, което я преследваше, пое си въздух и потърка болното място на гърба си. Ако можеше, щеше да побегне, но нямаше сили.

— Лошо момиче! — подвикна й подигравателно Елън. — Не можеш да избягаш, скъпа, не го ли разбираш?

Билото на склона изглеждаше безкрайно далеч, че Мери сведе поглед и сама се застави да върви по-бързо. На два пъти падна на земята и съвсем се задъха. Искаше й се Елън отново да я извика, но тя мълчеше. Мери не смееше да се обърне, да не би да умре от страх, ако я види близо до себе си.

Пет метра преди края на склона най-сетне намери сили да погледне назад. Елън беше на по-малко от двайсет метра след нея и безшумно се бореше за всяка глътка въздух. При всяко издишване от устата й потичаше кръв. Усети, че Мери я наблюдава, заплашително се намръщи и протегна ръце към нея, но не можа да я хване.

Мери изведнъж установи, че може да тича. Навярно всичко се дължеше на погледа на Елън Карвър — поглед, в който не се четеше нищо човешко. Нищо.

Най-сетне се добра до върха на склона. Гърдите й свиреха при всяко вдишване. Закрачи по пътя, който след трийсет метра се спусна почти отвесно надолу. Насред пустинята се забелязваше примигваща жълта светлинка: светофарът в центъра на града.

Мери реши да го използва за ориентир и се затича по-бързо.

— Какво правиш, Дейвид? — попита разтревожено Ралф.

Момчето беше прекарало няколко минути в дълбока концентрация, навярно пак се беше молило на Господ, но сега беше станало и вървеше към задната врата на камиона. Ралф реагира инстинктивно и застана между сина си и вратата. Стив ги гледаше и споделяше чувствата на бащата. Каза си обаче, че това едва ли ще промени нещата. Ако Дейвид беше решил да излезе, значи щеше да го стори. Момчето показа портфейла:

— Отивам да му го върна.

— Не, никъде няма да вървиш — поклати решително глава Ралф. — За Бога, Дейвид, ти дори не знаеш къде се намира в момента човекът. Мен ако питаш, трябва да е напуснал града. Толкоз по-добре, че се отървахме от тоя боклук.

— Знам къде се намира в момента — отговори му спокойно Дейвид. — Мога да го намеря. Още е наблизо. — След известно колебание добави: — От мен се очаква да го намеря.

— Така ли? — Стив не можеше да възприеме променения си глас, все едно се беше подмладил. — Нали каза, че веригата е скъсана?

— Да, но това беше преди да видя снимката в портфейла. Трябва да отида при него. Трябва да го намеря още сега. Това е нашият единствен шанс.

— Не разбирам — призна си Ралф, но все пак отстъпи по-далеч от вратата. — Какво означава тази снимка?

— Нямам време да обяснявам, татко. Но дори и да имах, не мисля, че бих могъл.

— Ние трябва ли да дойдем с теб? — попита Синтия.

Дейвид поклати глава:

— Ще се върна, ако успея. Заедно с Джони.

— Това е лудост — рече баща му, но гласът му звучеше глух и безпомощен. — Ако сега излезеш, зверовете ще те разкъсат.

— Койотът не ме разкъса, когато бях в затвора — напомни му Дейвид. — Опасно е не ако изляза, а ако всички останем тук.

Погледна към Стив, сетне се обърна към вратата. Стив кимна и отвори плъзгащата се врата. Пустинната нощ като хладна целувка докосна лицето му.

Дейвид се приближи до баща си и го прегърна. Внезапно усети как онази могъща сила отново го подхваща. Сгърчи се в прегръдката на баща си, пое дълбоко въздух и с невиждащ поглед отстъпи назад. Протегнатите му ръце конвулсивно се загърчиха.