Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Дейвид! — изплаши се Ралф. — Дейвид, какво…

Ненадейно всичко свърши. Този път силата го напусна почти веднага. Момчето обаче виждаше ясно рудника; все едно го наблюдаваше от ниско прелитащ самолет. Дочуваше тихия повей на вятъра и нечий глас

( ми хим, ен тау! ми хим, ен тоу! )

който зовеше. Глас, който не принадлежеше на човешко същество.

Направи усилие да прогони образите от съзнанието си и да погледне отново тримата около себе си — това бяха те, последните членове на дружеството на оцелелите след Коли Ентрейджиън. Стив и Синтия бяха застанали един до друг, баща му стоеше надвесен над него.

— Какво стана? — попита Ралф, разтърсен от уплаха. — Милостиви Боже, какво се случи?

Дейвид видя, че е изпуснал портфейла и се наведе да го вдигне. Не, в никакъв случай не биваше да го оставя тук. Канеше се да го натика в задния джоб на дънките си, после се сети, че точно по този начин Джони го беше изгубил, затова го пъхна в пазвата си.

— Трябва да отидете в рудника — каза на баща си. — Татко, ти, Стив и Синтия трябва веднага да тръгнете за китайската мина. Мери има нужда от помощ. Разбирате ли ме? Мери иска помощ!

— За какво говор…

— Успяла е да избяга, сега тича надолу по пътя към града, а Так е по петите й. Трябва да вървите. Веднага!

Ралф отново понечи да го хване, но сякаш сам не знаеше какво иска. Дейвид се отдръпна и скочи от камиона.

— Дейвид! — извика Синтия след него. — Мислиш ли, че трябва да се разделяме?

— Не — отговори й той от разстояние. Чувстваше се отчаян, объркан, дори леко замаян. — Знам, че изглежда неправилно, и на мен ми се струва така, но няма как другояче да постъпим! Имайте ми вяра! Това е единственият изход!

— Върни се! — извика Ралф.

Момчето се обърна, колкото да види обезумелия поглед на баща си.

— Татко, тръгвай! Тръгвайте и тримата. Длъжни сте. Помогнете й! За Бога, помогнете на Мери!

И преди някой да е задал друг въпрос, Дейвид Карвър им обърна гръб и хукна в мрака, като придържаше скъпоценния (триста деветдесет и пет долара в „Барнис“) портфейл от крокодилска кожа на Джон Едуард Маринвил.

Ралф понечи да последва сина си, но Стив го хвана за раменете, а Синтия — през кръста.

— Пуснете ме! — крещеше бащата и се бореше с двамата… Е, не се бореше с кой знае какви сили, така че Стив усети прилив на надежда.

— Няма — отвърна му Синтия. — Нека вярваме, че знае какво върши.

— Не бива да загубя и него — опита с последни сили да се отскубне Ралф, но накрая се отказа. — Не бива!

— Може би единственият начин да не го допуснем, е да правим каквото ни каже той — обади се Синтия.

Ралф въздъхна дълбоко.

— Синът ми хукна да гони онова копеле. — Все едно говореше сам на себе си. Все едно си изясняваше фактите. — Отиде подир онова надуто копеле, за да му върне портфейла, а като го попитаме защо, отговаря: „Защото такава е волята Божия!“

— Да, може би си прав — съгласи се с половин уста Синтия и сложи ръка на рамото му. Ралф отвори очи и й се усмихна. — Знаеш ли обаче къде е проблемът? Че най-вероятно това е самата истина.

Ралф потърси съчувствието на Стив.

— Няма да го изоставиш. Няма да качиш Мери, да свърнеш по прекия път към шосето и да оставиш момчето ми в града, нали?

Стив поклати глава.

Ралф сякаш се овладя. Изражението му подсказваше, че решението е взето и всяко отстъпление — забранено. Странна мисъл мина през ума на Стив: за пръв път, откакто се бе срещнал с двамата Карвър, виждаше сина в бащата.

— Така да бъде — рече Ралф. — Ще оставим на Бог да закриля сина ми, докато се върнем. — Скочи на свой ред от камиона и мрачно погледна към далечния край на улицата. — Уповавам се на Бог, онова копеле Маринвил не би си мръднал и пръста.

В мига, когато вълкът го нападна, Джони си спомни думите на момчето, когато обясняваше, че съществото, изпълняващо някакъв свой замисъл, искало да напуснат града, как с радост би ги оставило да си заминат по живо, по здраво. Може би момчето се беше предоверило на шестото си чувство… А може би Так беше усетил възможността, която му се откриваше да спипа един от тях неподготвен, и сега се възползваше. На харизан кон зъбите не се гледат, нали?

„И в единия, и в другия случай — мислеше си Джони, — здравата съм загазил.“

„И напълно заслужено, скъпи“ — обади се Тери иззад гърба му — да, това си беше Тери, винаги готова с безплатен съвет…

Писателят вдигна заканително чука и изкрещя на животното: