— Човек, способен да направи разлика между Божиите дела и замерването с предмети — тросна се той на обесената жена с червеникаво-русите коси и дупката от куршум в престилката. — Човек, който знае как да се улавя за сламката.
Очакваше и този път Тери да му отговори нещо, но тя замълча. Маринвил възстанови за последен път случката отпреди малко, превъртя всеки момент обратно през съзнанието си, всеки отделен кадър. Най-накрая реши, че цялата тайна се крие в ръката му на бейзболен питчър, който съвсем не е забравил как се мята топката, и в най-обикновеното чукче, което му бе попаднало. Никакви сини светлини, никакви специални ефекти. Ужасът, празнотата и отчаянието, които го обхващаха, бяха временни настроения: те щяха да преминат. Това, което му предстоеше, бе да откачи ремаркето с рудата, като използва същия този чук. Сетне ще се качи на джипката и да се разкара оттук възможно най…
— Не е зле, майсторе! — обади се нечий глас от вратата. Джони рязко се извърна. Срещу него стоеше момчето.
Дейвид. И гледаше вълка. Най-накрая вдигна хладния си поглед към Маринвил.
— Късмет — обясни Джони.
— Мислиш ли, че става дума за късмет?
— Баща ти знае ли, че си излязъл от камиона?
— Знае.
— Ако си дошъл да ме убеждаваш да остана, хич не се и надявай — предупреди го Джони. Наведе се и замахна с чука към големия болт. Не само че не го уцели, ами удари с все сила ръката си в метала. Извика от болка и инстинктивно лапна удареното място. И като си помисли, че само преди минути бе успял да улучи вълка между очите…
Предпочете да не довършва мисълта си. Стисна по-силно чука и отново се наведе над болта. Този път го удари както трябва — не съвсем добре, но достатъчно точно за да го избие.
„И това не е никакъв знак“ — продължаваше да се навива той.
— Ако пък си дошъл да ми пълниш главата с теология, шансовете ти са същите. Виж, ако си решил да дойдеш с мен в Остин…
Така и не се доизказа. Момчето му подаваше нещо.
— Какво е това? — попита, въпреки че добре знаеше. Зрението му не беше чак толкова слабо. Изведнъж усети как устата му пресъхва. „Защо ме преследваш? — попита мислено той, без да е сигурен точно към кого отправя въпроса си, във всеки случай не към момчето. — Няма ли най-сетне да изгубиш дирята ми? Няма ли да ме оставиш на мира?“
— Портфейлът ти — рече Дейвид. Погледът му не помръдваше от лицето на Маринвил. — Падна от джоба ти. Донесох ти го. Вътре е личната ти карта, ако случайно си забравил кой си.
— Много смешно.
— Не се шегувам.
— Тогава какво искаш? — сряза го Джони. — Награда? Добре, дай ми адреса си, ще ти пратя я двайсет долара, я книга с автограф. Или предпочиташ автограф от Албърт Бел? Мога да ти го уредя. Каквото пожелаеш.
Дейвид сведе очи към вълка.
— Доста добър удар. За човек, който не може да уцели неподвижен болт от десет сантиметра разстояние…
— Затваряй си устата, многознайко! Дай ми портфейла и да тръгваме. Ако ли пък не щеш, хвърли ми го. Или дори го задръж…
— Вътре има една снимка. С двама други стоите пред някакво заведение, наречено „Виетконгска вишка“. Предполагам, бар.
— Да, бар — съгласи се Джони. Прокара длан по грапавата дръжка на чука, без да усеща болката. — Високият на снимката е Дейвид Халбърстъм. Много известен писател. Историк. Бейзболен запалянко.
— Повече се интересувам от средновисокия мъж в средата — възрази Дейвид и в този миг нещо в Джони (дълбоко-дълбоко в съзнанието му) предусети накъде бие момчето и какво се кани да изрече. Именно тази част от съзнанието му застена от болка и негодувание. — Мъжът със сивата тениска и шапката на янките. Мъжът, който ми показа китайската мина. Този мъж си бил ти.
— Глупости на търкалета — отвърна му Джони. — Също като останалите небивалици, които дрънкаш от самото начало…
Дейвид Карвър запя:
— „Тогава рекох, докторе… господин Ем Ди…“
Все едно вълкът го беше блъснал втори път в гърдите. Джони изтърва чука на земята.
— Престани! — помоли.
— „… можеш ли да кажеш… от кое ме боли… А той ми вика, йе-йе-йе…“
— Престани! — изкрещя с пълно гърло Джони. Все едно ток го беше пронизал. Все едно лавина бе започнала да се свлича в душата му, готова да помете всичко, за което той се бе убеждавал, че е стъпило на здрави основи. Защо му е трябвало на момчето да идва при него? Защото са го пратили, разбира се. Не е негова вината. Въпросът беше по-скоро защо ужасният господар на момчето така и не щеше да ги остави на мира.
Читать дальше