Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Самоубийство! — крещеше душата му. — Самоубийство! Самоубийство!“

Американски доброволци, оптимисти с погледи на мъртъвци, търсачи на диаманти в човешки задници. Пияница с бутилка бира в ръка изпълзява от хотелския басейн и се хили срещу святкащите фотоапарати. Кръв, стичаща се от разбития нос на Тери, поглед, в който се чете недоумение, докато нечий ангелски глас съобщава посрещачите да очакват полет номер 507 на „Юнайтед Ерлайнс“, пристигащ от Джаксънвил, на изход Б-7. Ченге, което го рита, докато той се въргаля по някаква пуста магистрала. „Това ме вбесява — казва ченгето. — Иде ми да изляза извън кожата си от яд.“

Джони усещаше как сам излиза от собствената си кожа, как нечии ръце го сграбчват и го издърпват от кожата му, все-едно вадят монети от джоба. Като призрак стоеше редом до коленичилия мъж и наблюдаваше как клекналият мъж протяга ръце към небето.

— Приемам — признаваше се за победен клекналият мъж, неспособен да спре сълзите си. — Ще си взема портфейла, по дяволите, дай си ми го.

Видя как момчето се доближава до коленичилия мъж и коленичи на свой ред до него. Видя как коленичилият мъж взима портфейла и го пъха в предния джоб на дънките, под кожените крачоли, за да са му свободни ръцете за молитвения жест, който Дейвид му показва.

— Какво трябва да кажа? — пита коленичилият мъж през сълзи. — Как да започна, какво да кажа?

— Кажи всичко, което тежи на сърцето ти — посъветва го момчето и точно в този миг призракът на свой ред се предаде и се съедини с мъжа. Светлина удари като с гръм земята, за да подпали света, да подпали него самия, като с напалм, а в това време гласът на Феликс Кавалиере запя: „Казах, скъпа, болен съм, ти си моят лек.“

— Помогни ми, Боже — изрече на глас Джони и вдигна ръце пред очите си, та да ги вижда. — О, Боже, моля те, помогни ми. Помогни ми да сторя това, за което съм бил пратен, помогни ми да живея. Господи, помогни ми да заживея отново.

„Настигам те, кучко!“ — предвкусваше то победата. В началото шансовете му изглеждаха повече от отчайващи. След като бе успяло да скъси преднината на жената до някакви си петнайсетина-двайсет метра — шейсет стъпки, — изведнъж се оказа, че мръсницата разполага с допълнителни сили и бе успяла да го изпревари при върха. Веднъж започнала да слиза по склона от обратната страна, Мери скоро успя да увеличи разстоянието между двамата — първо на трийсет, после на седемдесет метра. Защото тя можеше свободно да диша, можеше да осигури необходимото за организма си количество кислород. А тялото на Елън Карвър се оказваше все по-неспособно и за едното, и за другото. Вагиналният кръвоизлив се бе превърнал в същинска пробойна, напаст, от която Елън Карвър щеше да умре в близките двайсет минути… разбира се, ако Так успееше да настигне Мери, нямаше да има повече значение кърви ли Елън Карвър или не. То щеше да си намери нов дом. Докато се добере до билото обаче, нещо се разкъса в левия бял дроб на жената. При всяко издишване устата и носът й изхвърляха облаци от кървави пръски. А един бял дроб не можеше да осигури достатъчно кислород за тялото да продължи гонитбата.

Но ето, че се случи чудо. Понеже бягаше твърде бързо надолу по склона, а в същото време постоянно се обръщаше да види настига ли я преследвачът й, кучката най-накрая оплете крака, политна надолу по склона и заора в чакъла. Лежеше по очи, с разперени очи, цялото й тяло трепереше. На светлината на звездите двете й ръце напомняха на току-що уловени риби. Так я наблюдаваше как се опитва да се надигне на колене, но безпомощно се отпуска и се строполява повторно на земята.

„Най-после! Най-после! Так ах уан !“

Так успя да подкара тялото на Елън в бледо подобие на бяг, залагайки на карта последните сили на организма й, залагайки и своята собствена сигурност, след като не беше изключено и то да се препъне някъде по пътя, също както гадната кучка. Вместо да поемат и изпускат въздух, дробовете й се бяха превърнали в мехове с червена течност, които изпускаха кръв под налягане. Сетивните органи на Елън работеха с ограничени възможности, готови всеки момент да се изключат. Но Елън все щеше да изтрае още малко. Съвсем малко. Защото целта беше съвсем близо.

Сто и двайсет метра.

Сто и десет метра.

Так се затича към просналата се насред пътя жена, предвкусвайки радостта от новото си превъплъщение.

Мери чуваше нещо да приближава, нещо, което нареждаше безсмислени слова с гърлен глас. Чуваше и стъпките на човешки крака по чакъла. Стъпките приближаваха, но като че ли всичко това нямаше особено значение. Бе убедена, че сънува, че това е само кошмар.