Стивън Кинг - Град Отчаяние

Момчето се качи на предната седалка на джипката, напомняща електрокарчетата, използвани по игрищата за голф. Джони завъртя ключа и двигателят моментално се включи. Докато излизаха през отворената врата, му мина през ума, че в действителност нищо от цялата тази история не се е случило. Всичко е било част от сюжета за бъдещата му книга: фантастична приказка, защо не и черен роман. И в единия, и в другия случай Джон Едуард Маринвил щеше да се докаже в неизследвана досега област. Вярно, подобни книги не можеха да минат съвсем за сериозни, но какво толкова? Стига на него самия да му харесва, нима не беше в правото си да погледне на нещата не чак толкова сериозно? Нямаше нужда да товари всяка своя книга с баласт от тежки мисли и да се опитва така да катери литературните върхове. Новобранците в занаята може би разсъждаваха по този начин, но той вече беше надживял периода.

Нищо не се случваше в действителност. Ставаше дума просто за една невинна разходка със стария кабриолет, в компанията на сина му, върнал се в детските си години. Отиваха в магазина за играчки в центъра на града. Щяха да паркират до количката за сладолед, щяха да се почерпят с по някоя фунийка, може би дори Джони щеше да му разкаже някой спомен от войната или от собственото си детство, без да прекалява — иначе би му доскучал, децата не се интересуват от истории, започващи, с „когато бях на твоята възраст“, това трябваше да го знае всеки баща, примирил се с факта, че светът не се върти около него… Най-добре щеше да разкаже за дебюта си като бейзболист и как онова говедо, треньорът…

— Джони? Всичко наред ли е?

Едва сега Маринвил установи, че отдавна е извел колата на пътя и двигателят работи на празен ход.

— Ъ? А, да, всичко е наред.

— За какво мислеше?

— За деца. Ти си първото дете, с което съм си имал работа от мига… Боже, от мига, в който малкият ми син се записа в Дюк. Ти си добро момче. Малко попрекаляваш с Господ, но иначе си момче на място.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря.

Джони даде още малко на заден ход, обърна и превключи на първа. Щом фаровете на джипа осветиха Мейн Стрийт, две неща веднага му направиха впечатление: първо, железният ветропоказател от рекламата на „Жълтиците на Бъд“ беше паднал, второ, камионът на Стив го нямаше.

— Ако са сторили, както си поискал, предполагам, са някъде по склона — промърмори.

— Ще намерят Мери и ще ни изчакат.

— А дали ще я намерят, как мислиш?

— Почти съм убеден, че ще успеят. Мисля, че тя е добре. Макар да й се размина на косъм. — Дейвид отново се усмихна, личицето му грееше от радост. Джони си каза, че момчето има хубава усмивка. — Мисля, че и ти ще се отървеш. Може би ще напишеш книга за това.

— Обикновено пиша за нещата, които ми се случват. Поукрасявам тук-там ето я новата книга. Но това тук… не знам.

Подминаваха „Американският запад“. Джони се сети за Одри Уайлър, която сега лежеше под развалините на срутения балкон.

— Дейвид, докъде Одри говореше истината? Имаш ли представа?

— Повечето беше истина — отговори Дейвид. И той гледаше по посока на киното, дори се извърна, за да го проследи с поглед, преди да се отдалечат. Когато се обърна отново към Джони, лицето му беше замислено и — така поне си каза Джони — тъжно. — Тя не е била лош човек. Просто е попаднала, без да иска, на нещо като свлачище, което я е понесло.

— И това е било по волята на Господ.

— Да.

— На нашия Господ. На моя и твоя Господ.

— Точно така.

— И Господ е жесток.

— Жесток е.

— Как може на малко момче като теб да му идват подобни мисли?

Наближаваха общинската сграда. Мястото, където бяха убили сестричката на Дейвид и откъдето бяха отвели майка му към непрогледния мрак на злото.

— Идват ми повече, отколкото някога ми се е искало — призна момчето. — Знаеш ли какво е казал Господ на Йов, след като му писнало да слуша постоянните му жалби?

— Предполагам, казал му е да си гледа работата.

— Ъ-хъ. Искаш ли да ти разкажа една много гадна история?

— Целият съм слух.

Джипът преминаваше през пясъчни дюни, наредени като крепостни валове по шосето. Джони вече виждаше последните къщи на града. Искаше да увеличи скоростта, но да превключва на трета, му се струваше излишен риск, като се имаше предвид слабата видимост. Може би не беше лъжа, че се намират в ръцете на Господ, но за Господ се знаеше, че помага на онези, които сами си помогнат. Сигурно затова беше задържал чука.

— Имам един приятел, казва се Брайън Рос. Той ми е най-добрият приятел. Навремето двамата с него построихме Партенона от капачки за бутилки.