Стивън Кинг - Град Отчаяние

Подкара колата. Не искаше да поглежда повторно към Дейвид, иначе щеше да излезе, че сам не вярва на думите си. Подобни разсъждения може би бяха плод на преследващата го параноя, но Джони знаеше, че не е така. Момчето беше надарено със способността да вижда нещата около себе си… като същински старозаветен пророк, който се е родил в старозаветната пустиня.

По-добре да си гледа пътя, да пази тайните за себе си, поне на първо време.

С крайчеца на окото си виждаше, че Дейвид продължава да го наблюдава.

— Истина ли ми говориш, Джони? — попита най-накрая момчето. — Да не ме баламосваш?

— Самата истина — отговори Маринвил, без да се обръща към него. — Не те баламосвам.

Дейвид не каза нищо повече… Но продължаваше да му хвърля любопитни погледи. Джони си каза, че усеща очите му върху себе си, все едно нечии нежни, опитни пръсти се промушват през открехнатия прозорец, опитвайки се да напипат дръжката.

Так стоеше на ръба на ямата, впил нокти в изгнилата кора на отдавна съборено дърво. За орловия му поглед не беше трудно да различи колите по пътя дори от това разстояние. Виждаше и двата силуета на предната седалка на джипката: зад волана седеше писателят, до него — момчето.

Дрисливото християнче.

Все пак бе дошло.

И двамата бяха дошли.

Так само веднъж бе успял да проникне в съзнанието на момчето, беше се опитал да го сплаши, да го отпрати, преди да е намерил човека, когото търсеше. Но не беше успял. „Моят Бог е силен“ — беше му отвърнало християнчето и очевидно беше право.

Но имаше още време да се види кой кого. Богът на момчето трябваше да докаже толкова ли е силен наистина.

Джипката закова спирачки на няколко метра от камиона. Писателят и момчето оживено разговаряха. Дама на момчето се приближи към тях с пушка в ръка, но откритият автомобил тръгна отново и той спря. След миг и всички — всички оцелели — се събраха заедно, напук на усилията на Так.

И все пак не всичко беше изгубено. Тялото на орела нямаше да издържи дълго — час, два най-много, но точно в момента пращеше от сила. Так разполагаше с изключително опасно оръжие и знаеше как да се възползва най-пълноценно от него. Ето, точно в мига, в който дама прегърна своето дамане , по негово желание перушината на орела настръхна заплашително. (Так бързо изгубваше способността си да разсъждава на езика на човеците, малкият мозък на орела не можеше да побере толкова богат речник, затова и се връщаше обратно към простичкия, но красноречив език на безформеното.)

Вдигна се във въздуха и на широки спирали започна да се спуска към черната дупка на шахтата. Кацна пред нея и нададе своето мощно „куоооук!“, докато ноктите му ровеха земята в търсене на здрава опора. Трийсетина метра навътре в галерията се забелязваше розово сияние. Так го погледна за миг, остави първичния мозък на птицата да усети върху себе си въздействието на ан так-а , сетне на подскоци се скри в тунела. Вляво от входа имаше малка ниша. Орелът се примъкна до нея и зачака.

Чакаше всички, но най-вече християнчето. Щеше да пререже гърленцето му с мощните нокти на златния орел, да избоде двете му очи. Преди другите да разберат какво става, християнчето щеше да е мъртво. Преди самият ос дам да проумее какво му се случва, щеше да умре… и то сляп.

Стив беше взел одеяло — старо, овехтяло, най-обикновено одеяло, с което да покрие мотора на шефа си, в случай че той наистина се откаже да го кара чак до Западния бряг и го прехвърли на помощника си. Когато Джони и Дейвид спряха до камиона, Мери Джаксън ги посрещна увита в одеялото. Стив беше вдигнал наполовина задната врата на камиона и Мери седеше с провесени навън крака, стиснала двата края на одеялото пред гърдите си. Със свободната си ръка държеше бутилка кола. Имаше чувството, че през целия си живот не е попадала на толкова вкусна напитка. Косата й бе плътно прилепнала към черепа, като старовремски шлем. Ококорените й очи се взираха в тъмното. Въпреки одеялото цялата трепереше и се убеждаваше, че навярно бежанците се чувстват също като нея. Имаше усещането, че е преживяла пожар или земетресение. Сякаш да допълни картината от новинарските емисии, Ралф се завтече да прегърне сина си, без да изпуска нито за миг тежкокалибрената пушка. Толкова беше развълнуван, че дори не усети как Дейвид рита безпомощно.

Мери скочи на земята и леко залитна. Краката й се подкосяваха от умора. „Бягах да спася живота си — мислеше си тя. — Ще ми е доста трудно да обясня какво е да бягаш не за безплатна храна, не за златен медал, не за да хванеш заминаващия влак, а за собствения си шибан живот.“ Синтия я хвана за ръката.