Стивън Кинг - Град Отчаяние

„Ставай, Мери! Трябва да станеш!“

Огледа се и видя нещо (едновременно и ужасяващо, и твърде реално, за да бъде сън), което я застигаше. Косата му се развяваше, едното му око бе изхвръкнало, при всеки дъх от устата му бликаше кръв. На лицето му беше изписано изражение на гладно животно, което изоставя всяка предпазливост и се нахвърля на първата възможна жертва. „СТАНИ, МЕРИ! СТАНИ!“

„Не мога, цялата съм ожулена, тъй и тъй е твърде късно“ — изстена тя мислено в отговор на гласа, но дори докато се оправдаваше, правеше всичко, което е по силите й, да се надигне от земята. Този път успя да прехвърли тежестта си на едното коляно, решена да надвие окончателно проклетата гравитация.

Нещото, което доскоро бе приличало на Елън, вече спринтираше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира в дрехите си. Пищеше и крещеше като обезумяло: рев на ярост, който идваше от дълбините на зажаднялата му за кръв душа.

Мери се изправи и също закрещя и запищя в мига, в който съществото се нахвърли отгоре й. С изцъклени от ужас очи, с уста, разтворена в безгласен зов, тя с всички сили хукна надолу по склона.

Нечия ръка, толкова топла, че чак й призля при допира с нея, я удари между двете лопатки и се опита да сграбчи фланелката й. Мери се приведе и едва не падна. Но ръката вече не я докосваше.

— Кучка! — изкрещя дрезгав глас, който не принадлежеше на човешко същество. Гласът идваше точно иззад нея и този път ръката хвана кичур от косата й. Може би щеше да я задържи, ако косата беше суха, но от потта и мръсотията се бе омазнила. За миг си каза, че усеща пръстите на съществото върху врата си, но това продължи само за миг и тя отново се освободи. Запрепуска надолу по пътя, страхът се смесваше в душата й с чувство на опияняващо облекчение.

Чу нещо тежко да пада на земята зад себе си. Реши се да погледне през рамо и видя, че подобното на Елън същество се е строполило на чакъла и се е свило на кълбо. Ръцете му на няколко пъти се протегнаха, сякаш търсеха напосоки жената, която се бе измъкнала от обсега им.

Мери обърна гръб на съществото и съсредоточи цялото си внимание към мигащия светофар. Вече беше близо…

А в тъмното имаше и други светлини, сигурна беше в това, фарове от кола, които идваха в нейната посока. Хукна право към тях.

Така и не забеляза огромната сянка, която безшумно премина над главата й.

Всичко свърши.

Беше стигнало почти до целта, даже се беше докопало до косата на кучката, но в последния момент онази бе успяла да се отскубне. В мига, в които се бе отдалечила на няколко метра, краката на Елън се преплетоха и Так се озова на земята. Оттам нататък започнаха да се късат кръвоносни съдове и тъкани.

Накрая Елън се озова по гръб, очите й се впериха в звездния небосвод, гласът й изстена в знак на болка и ненавист. Беше толкова близо до целта!

Едва тогава съществото забеляза черния силует в небето, застанал на пътя на звездите като движещ се кръст, и усети последен прилив на надежда.

Беше се сетило за вълка, но го беше отхвърлило заради голямото разстояние. Грешеше обаче, когато мислеше, че вълкът е единственият кан той , способен да понесе бремето на Так.

Имаше и друга възможност.

— Ми хим — промълви съществото със задушен от кръвта глас. — Кан де лах, ми хим, лин ен тоу. Так . Ела при мен. Ела при Так, при древния от древните, при сърцето на безформеното.

Съществото вдигна към небето ръцете на умиращата Елън и орелът се спусна към тях, вперил хищните си очи в безжизненото лице на Так.

— Не гледай към труповете — посъветва го Джони, докато се бореше с ремаркето. Дейвид се опитваше да му помага.

— Не гледам, не бой се — успокои го хлапакът. — Нагледах се на трупове за няколко живота напред.

— Мисля, че така е добре — каза Маринвил и тръгна да заобикаля джипката, когато се спъна. Дейвид го хвана за ръката, въпреки че той можеше и сам да се задържи на крака.

— Внимавай, бабче.

— Мери си приказките, момче!

Беше се спънал в чука. Наведе се да го вземе, канеше се да го хвърли обратно на масата, но размисли и вместо това го пъхна в колана си.

Вдясно от металната спускаща се врата имаше малко командно табло. Джони натисна бутона „НАГОРЕ“, готов за всякакви изненади, но вратата се вдигна към тавана. В помещението нахлу въздух, свеж като в рая небесен, ухаещ на глина и индиански бои. Дейвид вдъхна дълбоко и се усмихна на Джони.

— Приятно е.

— Да, хайде, да се качваме, ще те взема за едно кръгче.