Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Господи!

— Какво има, Мери?

— Не видя ли?

— Какво да видя?

Младата жена се извърна към него и на ослепителната светлина на пустинното слънце той забеляза, че е пребледняла като платно; набиваха се в очи единствено изгарянията по бузите и челото й — дори и най-добрият лосион не можеше да я защити напълно — беше светлокожа и лесно изгаряше от слънцето.

— Онзи пътен знак…

— Не забелязах нищо особено.

— Имаше мъртва котка, Питър! Май беше закована… не ми се ще и да мисля. — Той рязко натисна спирачките, но Мери го сграбчи за рамото и му се сопна: — Дори не си помисляй да се връщаме обратно.

— Но…

— Никакво, „но“! Да не си решил да я снимаш? В никакъв случай! Ако я погледна още веднъж, ще повърна.

— Бяла котка ли беше?

В огледалото за обратно виждане той забеляза гърба на някаква табела — вероятно знака за ограничение на скоростта, за който жена му говореше — но това беше всичко. Точно когато минаваха покрай него, се беше загледал в обратната посока и наблюдаваше ято птици, летящи към близките планински била. По тези места шофьорите не се чувстваха задължени през цялото време да гледат пътя: в Невада наричаха шосе №50 „най-самотното шосе в Америка“ и Питър Джаксън напълно подкрепяше това определение. Разбира се, той беше израснал в Ню Йорк, затова може би се чувстваше странно в тази „обстановка“. Агорафобия, синдром на балната зала, така назоваваха подобно усещане.

— Не, беше с тигрова окраска — отговори тя. — Какво значение има?

— Мина ми през ума да не са го направили някои пустинни сатанисти. Тук гъмжало от странни типове, нали така каза Мариел?

— Думата, която тя използва, беше „напрегнати“ — поправи го Мери. — „Централна Невада е пълна с напрегнати хора“, мисля, че така се изрази. Гари повтори кажи-речи същото. Но откакто напуснахме Калифорния, не се сещам да сме срещали когото и да било…

— Защо, във Фалон…

— Бензиностанциите не се броят. Макар че дори там хората… — Тя го изгледа със странното изражение на безпомощност, каквото напоследък не бе забелязвал, въпреки че в месеците след спонтанния аборт то бе станало типично за нея. — Защо изобщо живеят тук? Вегас и Рино, как да е… дори Уинемука и Уендовър…

— Хората от Юта, които идват да залагат, наричали Уендовър „смъртен одър“ — усмихна се Питър. — Това го знам от Гари.

Тя не му обърна внимание, а продължи да говори:

— Но всичко останало в този щат… Хората, които живеят тук, защо идват и защо остават? Знам, че съм родена и израсла в Ню Йорк и че това е причина да не мога да ги разбера, но все пак…

— Сигурна си, че котката не е била бяла? А може би черна?

Той отново погледна в огледалото, но колата се движеше със сто и десет километра в час и знакът отдавна се беше изгубил в далечината. Докъдето поглед стигаше, се виждаха пясъци и трънливи храсти, тук-там се издигаха кафеникави хълмове. Единствената промяна беше автомобилът, който се беше появил зад тях; Питър улови слънчевото зайче, което играеше по предното стъкло на колата. Беше на два-три километра зад него.

— Не, беше на шарки. Не ми отговори на въпроса. Що за хора са данъкоплатците от централна Невада и защо живеят тук?

Той вдигна рамене.

— Тук няма много данъкоплатци. По цялото протежение на шосе №50 по-голям град от Фалон няма, там хората живеят от земеделие. В пътеводителя пише, че са си построили дига на езерото и вече можели да напояват пустинята. Най-добре се отглеждали дини. Мисля, че някъде наоколо има и военна база. Навремето Фалон е бил спирка на дилижанс-експреса.

— Аз бих се махнала оттук. Барабар с дините.