Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Махай се!

Толкова пискливо прозвуча гласът му, че сам не можа да го познае.

Вълкът свърна вляво, недоволно изръмжа и наведе глава.

Джони направи крачка към вратата, представяйки си как ще побегне към паркинга — майната му на джипа, щеше да си намери друго превозно средство. Вълкът отново се приближаваше, а очите му поразяваха със своя необикновено интелигентен, разбиращ поглед. Джони отстъпи назад и вдигна чука подобно на рицар, който поздравява противника с меча си, преди да започне двубоят. Усещаше как гумираната дръжка на инструмента се намокря от обилната му пот. Вълкът беше огромен, а чукът — прекалено малък, за да успее Джони да се защити.

— Боже, помогни ми — помоли се Джони…, без да усеща нечие присъствие край себе си; „Боже“ беше просто думичка, която хората бяха свикнали да изричат, когато са в безизходно положение. Никакъв Господ нямаше, Джони не беше момче от предградията на Колъмбъс, което ще има още поне три години да чака, докато му се наложи да се бръсне. Молитвата си оставаше само израз на онова, което психолозите наричаха „магическо мислене“. Господ не съществуваше.

„Пък и да съществува, защо ще тръгне да се занимава точно с мен? Защо ще ми се притича на помощ, след като изоставих другите в проклетия камион?“

Вълкът издаде странен звук, все едно излая пудел или кокершпаньол. Заплашително се озъби, а от устата му потече пяна.

— Махай се! — пискливо извика Джони. — Разкарай се веднага!

Вместо да се подчини, звярът само приклекна на задните си лапи. Джони си каза, че животното е не по-малко изплашено от него, че ще се изпусне от страх. Миг по-късно си даде сметка, че звярът се подготвя за скок.

— Не, недей! — извика панически той и понечи да побегне — към джипа и труповете, овесени на куките.

Така щеше да постъпи, ако беше послушал съзнанието си: краката му обаче го понесоха в противоположната посока, все едно го водеха невидими ръце. Джони нямаше усещането, че чужда сила го е обладала, но със сигурност осъзнаваше, че и не е съвсем сам. Страхът изведнъж го напусна. Най-първият му инстинкт — да обърне гръб на звяра и да побегне — също се изпари. Вместо това пристъпи напред и със свободната си ръка се оттласна от масата. Замахна и хвърли чука към вълка в същия миг, в който хищникът скочи.

Очакваше инструментът да се извърти във въздуха и да подмине животното — преди хиляда години беше играл бейзбол и все още можеше да прецени кога е хвърлил топката встрани от целта. За своя изненада този път не пропусна, сякаш притежаваше вълшебния меч Ескалибур.

Чукът улучи вълка между очите и го уби на място.

Все едно тухла се удари в дъбова дъска, такъв звук се разнесе. Зелените искри изчезнаха от погледа на животното; очите му се превърнаха в безжизнени топчета за игра, от разцепения му череп рукна кръв. Звярът връхлетя с цялата си тежест върху Маринвил и го залепи обратно за масата. За секунда Джони дори усети миризмата му: суха, сладникава, напомняща на канела, като онези вещества, с които египтяните са обработвали умрелите, за да ги мумифицират. В следващия миг хищникът рухна на земята.

Маринвил си пое дълбоко въздух и отскочи встрани. Наведе се да вдигне чука, готов за повторно нападение; просто нямаше как да е видял сметката на такъв огромен звяр с подобно оръжие…

И все пак вълкът лежеше неподвижно. „Не е ли време да преосмислиш отношението си към Господа на Дейвид Карвър?“ — попита тихичко Тери. Гласът й веднъж се обаждаше от дълбините на съзнанието му, друг път сякаш говореше обесеното момиче.

— Глупости — промърмори Джони. — Просто имах късмет, нищо повече. Като онези случаи на стрелбището в лунапарка, когато успяваш да спечелиш плюшеното мече за приятелката си, нищо че вероятността е била едно към хиляда.

„Нали каза, че си се прицелил твърде високо…“

— Е, сбъркал съм, не може ли? Все едно ти самата не си ми го натяквала по пет-десет пъти всеки ден, кучко недна! — Маринвил трябваше да си признае, че този пресипнал, истеричен глас едва ли му принадлежи. — Не беше ли това твоят любим рефрен през целия ни съвместен живот: „Ти сбърка, Джони, ти сбърка, Джони, ти ужасно много сбърка.“

„Ти ги изостави — продължи Тери, но това, което го накара да се закове неподвижен не бе презрението в гласа й (в крайна сметка това си беше неговият собствен глас, роден в собственото му двуполюсно съзнание), а отчаянието. — Остави ги да умрат. Нещо повече, смееш да отричаш Господ дори след като Го повика на помощ… и Той се отзова. Какъв човек си ти?“