Стивън Кинг - Град Отчаяние

За пръв път Так усети страх.

Погледна вляво и забеляза, че гумите и на двата пикапа са надупчени. Повтаряше се старата история с караваната на Карвърови с тази разлика, че сега него бяха хванали капана, а това ни най-малко не му се нравеше. Остава камионите, но въпреки че Так знаеше къде са ключове — в чекмеджетата в служебната стаичка имаше ключове за всичко — нямаше да са му от полза; не можеше да кара подобни страшилища. Кери Риптън знаеше да се оправя с камионите, но Так се беше разделил с неговите способности в мига, в който се прехвърли в тялото на Джоузефсън. В ролята си на Елън Карвър беше способен да възстанови донякъде паметта на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън (макар че и техните спомени избеляваха като снимки, оставени на слънце), но не и техните качества, познания и способности.

Кучка проклета!

Так неспокойно стискаше юмруци. Дразнеше се от измокрените с кръв гащи, от окървавената фланелка, даваше си сметка, че бедрата на Елън са облени с кръв. Затова затвори очи и се опита да проследи Мери с мисълта си.

— Ми хим, ен шоу. Ен тоу! Ен ТОУ.

В началото нищо не се получи, посрещна го само неприятното усещане за режеща болка в корема на Елън.

И ужас. Ужас при мисълта, че оная курва може вече да си е отишла. Най-накрая забеляза това, което търсеше — този път не с очите на Елън, но с нечии уши, които предаваха звука в нейните: тайнствено ехо, което очерта в съзнанието му женски силует.

Сигналът идваше от кръжащ над мината прилеп, усетил присъствието на Мери, докато тя се катереше по северния склон. Жената далеч не беше свежа и бодра, напротив, спираше на всеки десетина крачки, за да си поеме дъх и погледне никой ли не я преследва. Прилепът повече от ясно „виждаше“ миризмите, които излъчваше изтощеното й тяло и от това, което Так получи като сведение, част от смелостта му се върна. Защото усещаше дъха на човешки страх. На онзи страх, който при случай лесно може да прерасне в паника.

Така или иначе Мери се намираше на по-малко от четиристотин метра от ръба, след което я чакаше далеч по-лесното нанадолнище. Прилепът усещаше, че тя е изморена и задъхана, но никъде около нея не се носеше онази резлива миризма на пълно изтощение. Засега. Освен това Мери не кървеше като заклано прасе. Вярно, кръвоизливите не бяха излезли напълно от контрол, не още, но кой знае кога и това щеше да дойде. Навярно времето, което Так беше прекарал на ръба на ини , часовете, в които беше обмислял своите следващи ходове, се бяха оказали фатални, но кой би повярвал, че това може да се случи?

Дали да не прати кан той да я спрат? Онези, които не бяха в периметъра на рудника и не представляваха част от ми хим ?

Би могъл, но каква полза? Можеше да обкръжи Мери със змии и паяци, със съскащи диви котки и лаещи койоти, но най-вероятно кучката би минала през тях също както Мойсей според хорските приказки, бе повел еврейския народ право през вълните на Червено море. Тя сигурно знаеше, че „Елън“ не може да й навреди. Ако не го беше разбрала, и досега щеше да си стои в бараката, навярно щеше да се сгуши в някой ъгъл и да крещи от ужас, докато се скъсат гласните й струни.

Как беше разбрала? Да не би от дрисливото християнче? Или е получила съобщение от Бога на това християнче, от неговия кан так ! Нямаше значение. Както нямаше значение и това, че тялото на Елън започваше да се разлага, докато Мери имаше близо километър преднина.

— Каквото ще да става, идвам при теб, скъпа — обеща Так и пое към пътя.

Елън обърна глава, изплю кървава храчка и зловещо се усмихна. Не приличаше на жена, която е възнамерявала да се кандидатира за член на училищното настоятелство, нито на такава, с която са обичали да обядват в „Китайско щастие“ приятелките й, още по-малко на почтената госпожа, чиято най-съкровена, най-скандална сексуална фантазия е била да се люби с мъжагата от рекламата за диетична кола.

— И да бързаш, и да не бързаш, мръсницо, няма да ми избягаш.

Черната сянка повторно връхлетя върху нея и Мери махна заплашително с ръка да я прогони.

— Върви по дяволите! — изруга тя и опита да си поеме дъх.

Прилепът изкрещя в нощта и се издигна на безопасна височина, но така и не се отказа. Кръжеше над жената като разузнавателен самолет и Мери придобиваше все по-силното усещане, че точно това му е целта. Вдигна глава — оставаха й някакви си двеста метра, докато изкачи склона и се измъкне от изкопа, но силите я напускаха. Имаше усещането, че не вдишва, а буквално отхапва въздуха със зъби. Сърцето й биеше като барабан, усещаше болки в гърба си. Беше си мислила, че за жена, прехвърлила трийсетте, се намира в чудесна форма, но три посещения седмично в гимнастическия салон не са достатъчни за подобно изпитание…