Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Да те видя как ще караш, кучко недна! — закани се задъхано тя.

„Побързай, Мери, трябва да бързаш.“ Тя насочи фенера към паркираните камиони. Между по-големите машини бяха спрели и два пикапа. Отиде до тях и освети в кабините. Никакви ключове и тук. Но в товарното отделение на единия форд намери малка брадвичка, с която наряза гумите и на двата камиона. Канеше се да захвърли секирата, сетне размисли. Освети за последен път наоколо и едва сега забеляза четвъртитата дупка на двайсетина метра височина от дъното на ямата.

„Там. Там се крие първопричината на всички неволи.“ Не можеше да си обясни откъде й дойде подобна мисъл, дали отново беше проговорил Господ или ставаше дума за женската й интуиция. Така или иначе нямаше значение. Точно в този момент я вълнуваше една-единствена мисъл: как най-бързо да се измете оттук.

Изключи фенера — лунната светлина й беше достатъчна — и закрачи нагоре по пътя, извеждащ от рудника.

Литературният гений стоеше при компютрите в единия край на дългата маса и гледаше отсрещната стена на просторното помещение, където повече от дузина трупове бяха провесени на закачалки, все едно са концлагеристи и надпетите възнамеряват да си правят експерименти с тях. Всичко си беше почти както Стив и Синтия го бяха описали, с една-единствена подробност: жената, която висеше под табелката „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“, онази същата, дето главата й висеше на строшения врат и бузата й буквално се опираше в рамото, незнайно защо му приличаше на Тери.

„Това е плод на собственото ти въображение, надявам се, че го разбираш…“

Дали го разбираше? Може би. Но, Господи!… Същите червеникаво-златисти коси… същото високо чело и леко закривен нос…

— Майната на носа й — изруга Маринвил. — В момента твоят собствен нос е доста по-закривен. И за да не му се случи още нещо, трябва да се омиташ веднага.

Ала в момента не можеше да помръдне. Добре знаеше какво да стори — да прекоси лабораторията и да прерови джобовете на убитите за автомобилни ключове. Но едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. За да се добере до въпросните ключове, трябваше да бръкне в панталоните на мъртвеца, да се докосне, пък макар и през тънката материя на плата, до студената кожа на краката му… Да бърка сред вещите им — джобни ножчета, нокторезачки, може би дори опаковки аспирин…

„Интересно как човек не може да изброи съдържанието на един джоб, без да стигне до многоточие“ — мислеше си Джони.

… скъсани билети, намачкани банкноти, монети от рестото в магазина…

— Стига — смъмри се той на глас. — Просто иди и свърши каквото трябва.

Внезапно радиото изгърмя, все едно някой стреляше с картечница. Маринвил подскочи от уплаха. По това време станциите нищо не предаваха. Беше минало полунощ и местните мъчители на ефира си бяха дали почивка. Пак щяха да пускат Травис Трит и Таня Тъкър, но чак призори. С известна доза късмет по това време Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпърс“ бяха нарекли единствения бял писател в Америка, който си струва, отдавна щеше да се е махнал от Деспърейшън.

„Ако си отидеш, всичко свършва.“

Джони избърса челото си с ръка, все едно мисълта се беше лепнала като муха върху потната му кожа, и смело прекоси лабораторията. Даваше си сметка, че навярно постъпва като дезертьор, но не трябваше да прекалява със самообвиненията — в крайна сметка, поискат ли да си тръгнат, останалите винаги биха могли да го сторят. Колкото до него, той се връщаше в онзи живот, където хората не говореха безсмислени езици и не се разпадаха от само себе си пред очите ти. Живот, в който е прието човек да расте на ръст докъм осемнайсетата си година…

Докато приближаваше труповете, продължаваше да размишлява. Не отричаше, че не се чувстваше като литературен лъв, по-скоро като мародер, от онези, които беше наблюдавал в Кванг Три да претърсват убитите за златни кръстчета и медальони; стигаха дотам, че понякога разпаряха задниците на убитите да видят не са ли скрили някой диамант… Но сравнението не беше уместно, освен това Джони не очакваше споменът да го преследва дълго. В крайна сметка той не беше дошъл да обира мъртъвците. Единствената причина да се намира точно в този момент точно на това място, бяха ключовете — връзка ключове, които да вървят с някой от автомобилите, паркирани пред сградата. Освен това…

Освен това убитото момиче под табелката: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“ наистина приличаше на Тери. Червеникаво-руси коси, под тях голяма дупка от куршум в престилката. Разбира се, Тери отдавна беше изгубила червеникаво-русия цвят на косите си, сега беше почти побеляла и все пак…