Стивън Кинг - Град Отчаяние

Змията оголи извитите си зъби, напомнящи на костени игли от праисторическата епоха. След което заплашително изсъска.

— Я да ти се не знае! — сопна й се Мери. Грабна я с една ръка, издърпа я от сушилнята и я запрати в далечния край на помещението. След което затисна капака с фенера, преди да се е запознала и с други обитатели на уреда, и го издърпа далеч от стената. Широкият маркуч за водата шумно се измъкна от дупката си в стената. Десетки паяци се разбягаха ужасени от скривалището си.

Мери се наведе да огледа по-отблизо дупката. Беше около шейсет сантиметра широка, твърде тясна, за да успее да се промуши през нея. Затова пък стените наоколо бяха силно корозирали от влагата и на Мери й хрумна…

Върна се отново при вратата, по пътя смачка някакъв скорпион и изрита любопитния плъх, който се беше показал иззад труповете…, където навярно се беше угощавал за тяхна сметка. Грабна една от кирките, върна се пред дупката и избута сушилнята още по-встрани, за да си освободи място. Смрадта на разложена плът беше по-силна, но тя не й обръщаше внимание. Пъхна по-късия край на инструмента в дупката, дръпна нагоре и чак се изсмя от задоволство, когато прогнилата, ръждясала стена се разцепи.

„Побързай, Мери, побързай!“

Избърса потта от челото си, пъхна повторно кирката в получилия се процеп и наново дръпна нагоре. Острието разшири отвора, след което изведнъж изгуби всякаква опора. Мери се прекатури по гръб и изтърва кирката. Под гърба й цял взвод от паяци изпукаха като орехи. Същият плъх, който беше изритала преди малко — а може би някой негов роднина — изпълзя изпод врата й и възмутено й изцвърча в ухото. Мери усещаше как мустаците му гъделичкат брадичката й.

— Разкарай се! — изпищя и го изблъска надалеч. Изправи се на крака, взе фенера, пъхна го под мишница и се наведе, за да повдигне двата края на разрязаната тенекия.

Каза си, че отворът е достатъчно голям. Точно колкото й трябва.

— Благодаря ти, Господи — рече на глас. — Моля те, не ме изоставяй! Ако ми помогнеш да се измъкна от тази каша, обещавам цял живот да поддържаме връзка.

Коленичи на пода и пъхна глава в дупката. Вонята беше толкова силна, че едва се сдържаше да не повърне. Извъртя се на една страна и освети с фенера пред себе си.

— Божичко! — изкрещя ужасена и усети как силите отново я напускат. — О, Божичко, НЕ!

В първия момент й се беше сторило, че вижда поне неколкостотин трупа, нахвърляни един върху друг до стената на сградата — целият свят сякаш се беше превърнал в побелели, изтънели лица, в изцъклени очи, в разкъсана човешка плът. Лешоядът, който бе клечал допреди малко на гърдите на един от мъртъвците и бе ръфал мръвките от лицето му, я усети, размаха огромните си криле и излетя.

„Не са чак толкова — каза си Мери след малко. — Не са чак толкова, Мери, не се прави на дете. А дори да бяха и хиляда, това с нищо не би променило твоето собствено положение.“

И все пак трябваше й известно време да се окопити. Дупката беше голяма, а тя беше сигурна, че ще успее да се промуши, и все пак…

— Ще се изтърся върху тях — каза си. Фенерът трепереше неудържимо, лъчът подскачаше от лице на лице, от ръка на ръка, все едно Мери беше попаднала насред онзи кадър от „Психо“, когато електрическата крушка в мазето започва да се люлее напред-назад и да осветява от различни страни набръчканото като на мумия лице на мъртвата майка на Норман.

„Трябва да вървиш, Мери — напомни й гласът все тъй невъзмутимо. — Трябва да избягаш, преди да е станало твърде късно.“

Така да бъде… И все пак не беше длъжна да види върху какво ще падне. И дума да не става.

Изключи фенера и го хвърли през отвора. Чу се как глухо тупна върху… върху нещо си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и се запромъква напред. Назъбените краища на тенекията закачиха фланелката й и я издърпаха от дънките. Мери направи още едно усилие и полетя надолу. Успя да задържи очите си затворени, докато тупна на земята, сетне протегна ръце пред себе си. Напипа нечие лице дланта докосна хладната издатина на нечий нос, пръстите й се вплетоха в нечии гъсти вежди. Другата ръка се озова насред някаква ледено желе и се плъзна встрани.

Прехапа устни да не изпищи — идваше й да се разкрещи и от страх, и от погнуса. Но ако сега изпищеше, трябваше след това да си поеме дъх, а поемеше ли си дъх, щеше да поеме с дробовете си вонята на разложените трупове, които се бяха въргаляли един Бог знае колко дни на слънцето. Непрекъснато си повтаряше да не се поддава на паниката, да мисли само за следващото си действие. Изтъркаля се по телата на мъртъвците, като още в движение се опита да избърше ръката си в дънките.