Стивън Кинг - Град Отчаяние

— Какво е станало с теб? — чудеше се Стив. — Спомням си как се нахвърли като великан върху пумата, как й отнесе главата, без да ти трепне окото. Все едно беше герой от филм. Знам, че не си страхливец. Поне, че не беше страхливец. Кой те направи такъв?

— Нищо не разбираш. Онова беше просто схватка, нямаше време да се мисли. Да ти издам ли своята малка тайна? Дадеш ли ми възможност да размисля, винаги ще се възползвам от нея. — Направи още една крачка назад. Никой Господ нямаше да го спре. — Пожелавам ви късмет, момчета! Дейвид каквото и да става, ти си един забележителен младеж.

— Ако ти си тръгнеш, всичко свършва — предупреди го хлапакът. Беше скрил лице в прегръдката на баща си. Думите му едва се чуваха, но смисълът им беше ясен. — Веригата се къса. Так печели.

— Да, но стигнем ли веднъж до плейофите, ще му разкажем играта — обеща му Джони и отново се засмя. Върна се в мислите си към онези глупави коктейли, когато всички се смеят глупаво на глупави остроумия, докато в дъното на залата безхаберен джазов състав изпълнява безхаберни кавърверсии на вехти шлагери като „Знаете ли пътя за Сан Хосе?“ и „Татко обича мамбо“. Все по този начин се беше смял от мига, в който изпълзя мокър до кости от басейна в „Белер“. Но какво от това? Негово право беше да се смее, както си иска, където си иска, колкото си иска. В крайна сметка е печелил Националната награда за литература…

— Ще избера някоя кола от паркинга пред минното дружество. Натискам газта и спирам чак в Остин. Оттам ще позвъня анонимно на щатската полиция и ще им разкажа как нещо много лошо се е случило в Деспърейшън. След това ще наема стаи в най-сносния местен мотел и ще се надявам всички да се появите, та да ги ползвате. Ако пристигнете живи и здрави, аз черпя. Но така или иначе, влакът вече спря на моята гара. Мисля, че Деспърейшън ме излекува веднъж завинаги от въздържателството. — Маринвил се усмихна на Стив и Синтия, застанали един до друг. — Трябва да сте полудели да не дойдете с мен. Другаде ви е мястото на вас двамата, не ми е нужна лупа да го видя. Тук единственото, което можете да постигнете, е да се превърнете в поредните кантахи на Дейвидовия Господ канибал. — След което обърна гръб на четиримата и със сведена глава и биещо до полуда сърце се отдалечи. Очакваше да го изпратят с ругатни, закани, може би молби. Беше готов на всичко. Единственото, което би го накарало да се обърне, беше последната реплика на Стив Еймс, с която той дори не се опитваше нещо да му каже, а само констатираше:

— Не те уважавам.

И Джони наистина се обърна, жегнат не от друго, а от самия факт, че някой можеше да изрече подобно нещо.

— Божичко — оплака се той. — Току-що изгубих уважението на човек, който навремето е събирал повръщнята на Стивън Тайлър. Ама че късмет!

— Никоя от книгите ти не съм чел, но прочетох разказа, който ми даде, прочетох и книгата за теб — отговори му Стив. — Онази от професора в Оклахома. Разбирам, че си бил голям гуляйджия, че си се държал лайнарски с жените си и все пак си отишъл без оръжие във Виетнам… За Бога… тази вечер… пумата… какво стана с всичко това?

— Стана, че всичко това потече като пикня по крачола на пияница — рече Джони. — Предполагам, иска ти се друго обяснение, но това е. Каквото беше останало от душата ми, удави се в един плувен басейн. Или ти звучи абсурдно?

Дейвид се присламчи до Стив и Синтия. Изглеждаше все така блед и изтощен, но поне се беше успокоил.

— Вече си белязан. То ще те пусне да си отидеш, но веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.

Джони изгледа момчето. Нужно му беше огромно усилие на волята — всъщност цялата воля, която му беше останала — за да не се качи обратно в камиона.

— Тогава ще си слагам повече одеколон. Довиждане, момчета и момичета. Прав ви път.

Този път наистина си тръгна и с бързи крачки се отдалечи. Още малко и щеше да се затича.

Настъпи тишина. Наблюдаваха как Джони се изгубва в далечината и никой нищо не продумваше. Дейвид усещаше тежестта на бащината ръка върху раменете си и сам се убеждаваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова празен и непотребен. Играта свърши и те бяха изгубили. От яд ритна една от празните бутилки, погледът му проследи как шишето се удря в металната преграда, как подскача и се озовава до… Дейвид направи крачка напред.

— Вижте, портфейла на Джони. Сигурно е изпаднал от джоба му.

— Горкичкият — уж го съжали Синтия.